Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— Няма да мръдне. Добре, сега ще огледам набързо. Три минути, не повече.
— Искаш ли да…
— Шшшт! — прошепна той и сложи пръст на устните си.
Обърна се и се ослуша. Минаха пет секунди и в далечината се чу бръмчене на двигател на лодка.
— Идва насам — каза Сам.
— Рибари.
— Може би. Но след вчера…
Едно от нещата, които притесняваха Сам, беше близостта на подводницата до мястото, на което Тед каза, че е намерил парчето стъкло. Надали бяха свързани, но това не значеше, че нападателят няма да реши да претърси района.
Сам приклекна до един от чувалите, порови в него и извади бинокъл. Заедно с Реми изтичаха по брега към мястото, на което вързаха скифа. Коленичиха във високата трева и Сам насочи бинокъла нагоре по течението.
След няколко секунди от завоя на реката се появи моторница с четирима мъже в нея: един на кормилото, един на носа и двама на кърмовата палуба.
Белязаният.
— Той е! — прошепна Сам.
— Шегуваш се!
— Иска ми се да беше така.
Глава 8
— Скифът! — тихо и пресипнало каза Сам. — Бързо!
Той се плъзна по корем по брега към водата. Четвърт миля нагоре по течението Белязаният обърна моторницата към устието на друг ръкав, който човекът, стоящ на носа, оглеждаше с бинокъл. Сам чу гласа на Белязания, последван от отговор: „Нет!“. Чудно, още руснаци.
Сам заплува към мястото, където върза фалина на скифа, бързо го отвърза, заплува назад и се хвана за кнехта. Надзърна през рамо. Белязаният обръщаше моторницата към тях.
— Сам…
— Виждам ги.
Той уви фалина около юмрука си и Реми му помогна да излезе на брега.
— Дърпай — прошепна той, — дърпай силно!
Двамата задърпаха заедно. Носът на скифа се удари в брега, после лодката започна бавно да се плъзга нагоре по склона.
Моторницата беше на триста метра от тях. Вниманието на мъжете в нея беше насочено към отсрещния бряг, но Сам знаеше, че всеки миг ще се обърнат насам. Само един случаен поглед и с тях е свършено.
— Дърпай, Реми!
Отново се напънаха с всички сили. Сам се разкрачи и заби пети в земята, дърпаше толкова усилено, че жилите на врата му изпъкнаха. Носът на скифа се появи над ръба на брега, но вън от водата и теглен от гравитацията, моторът оказваше значителна съпротива. Лодката се плъзна педя назад.
— Още веднъж! — каза Сам. — На три. Едно… две… три!
Скифът се плъзна нагоре и се качи върху равната земя. Сам и Реми бързо го издърпаха във високата трева.
— Залегни, Сам.
Реми падна по корем и Сам веднага я последва. Двамата замръзнаха, опитвайки се да успокоят дишането си.
— Мислиш ли, че успяхме? — попита тя.
— Скоро ще разберем. Ако стане напечено, искам да тичаш колкото можеш по-бързо. Бягай към гората и не поглеждай назад!
— Не, Сам…
— Шшшт!
Ръмженето на моторницата се усилваше с всяка секунда, сякаш идваше право към тях. Чу се гласът на Белязания:
— Нещо?
— Нищо. А те с какво са все пак?
— Със скиф, около дванайсет фута дълъг.
— Не може да са от тази страна, трябва да са от другата. Там има много канали, в които да се скрият.
Ревът на моторницата започна да заглъхва, докато се превърна в далечно ехо.
— Влязоха в друг канал — каза Сам, като се надигна на колене и надникна над тревата. — Да, не се виждат. Махнаха се.
Реми легна по гръб и въздъхна.
— Слава Богу!
Сам легна до нея. Тя сгуши глава на рамото му.
— Какво ще кажеш? — попита той. — Оставаме или си тръгваме?
Тя изобщо не се поколеба.
— Стигнахме чак до тук, срамота ще бъде да оставим загадката неразплетена.
— Това е жената, която обичам.
— Безразсъдна и заблудена?
— Не, смела и решителна.
— Не по врат, а по шия…
— Хайде! Да се залавяме за работа!
Сам плю върху маската, потопи я във водата, после я нагласи на главата си. Реми стоеше на брега с ръце на хълбоците, а на лицето й беше изписана тревога.
— Само ще огледам — увери я той. — Ще пестя въздух в случай, че има възможност да влезем вътре. Не че ще се случи, но ако подводницата помръдне в посока към мен, докато съм долу, просто завърти храповите колела, докато отново се изправи. Ако не се върна до… четири или шест часа, тогава може да се тревожиш.
— Много смешно!