Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— А ти къде го намери?
— Не помня. Наистина! Някъде по Покомоук, на юг от Сноу Хил. Бях за риба и…
— Ти ходиш за риба? — учуди се Сам. — От кога?
— Винаги съм ходил, идиот такъв! Да не мислиш, че по цял ден седя в магазина и лъскам чинии и дрънкулки? Та както казвах, бях за риба и закачих някакъв ботуш. Стар кожен ботуш, а парчето беше вътре в него.
— Ботушът още ли е у теб?
— Аз да не съм вехтошар? Не, разбира се, хвърлих го обратно! Беше стар изгнил ботуш, Сам.
Сам вдигна ръце в знак за помирение.
— Добре, добре, продължавай. Започна да те разпитва и…?
— Телефонът иззвъня.
— Това бях аз.
— Той ме попита дали очаквам някого и аз казах да, мислейки, че това ще го накара да си тръгне. Само че не. Повлече ме към колата и ме откара на онова място, каквото и да беше то. Това е. Останалото ви е известно.
— Било е у него — измърмори Сам. — Трябваше да го претърся.
— Колко пъти да ти казвам, Сам? Парчето не беше нищо особено. Нямаше никакъв етикет, никакъв надпис — само някакъв странен символ.
— Какъв символ?
— Не помня. Има снимка на сайта ми. Бях я публикувал, в случай че някой знае какво е.
— Реми, би ли…?
Тя вече беше станала и беше отворила лаптопа, който стоеше на масичката. След трийсет секунди завъртя лаптопа към Тед:
— Това ли е?
Той присви очи, после кимна.
— Да, това е. Видяхте ли, нищо особено.
Сам се приближи до Реми и погледна снимката. Както каза Тед, приличаше на вдлъбнатото дъно на зелена бутилка за вино. В средата имаше символ. Реми увеличи снимката, за да го видят по-ясно.
— На мен нищо не ми говори — каза Сам. — А на теб?
— На мен също. И на теб ли, Тед?
— Да, нали вече ви казах.
— Някакви странни телефонни обаждания или електронни писма? Някой да е проявил интерес?
Фробишър изстена.
— Не, не и не! Искам да се прибирам вече. Уморен съм.
— Не мисля, че е добра идея, Тед.
— Какво? Защо?
— Той знае къде живееш…
— О, това беше просто някакъв откаченяк. Сигурно се е надрусал с нещо. Това е само дъно на бутилка, за Бога, а и той вече го взе. Всичко свърши.
Съмнявам се, помисли си Сам. Освен това изобщо не смяташе, че този тип е луд или наркоман. Някой по някаква причина намираше това странно парче стъкло за особено важно. Достатъчно важно, за да убие човек заради него.
На четирийсет и пет мили от тях Григорий Архипов лежеше под ниските клони на едно дърво и внимателно следеше с очи движенията на заместник-шерифа на окръг Съмърсет, докато шофьорът от пътната помощ закачаше „Буика“. Дълбоко в примитивната част на мозъка на Архипов му се искаше да се раздвижи, да направи нещо, но потисна импулса и се съсредоточи върху това да не мърда. Много лесно — да не кажем, и удовлетворително — би било да изненада заместник-шерифа и шофьора, да ги ликвидира, после да вземе една от колите им и да изчезне в нощта, но това щеше да му докара повече неприятности, отколкото си струваше. Убит полицай означава издирване, блокиране на пътища, случайни проверки, може би дори намеса на ФБР, а нито едно от тия неща не са полезни за мисията му.
От безсъзнанието, в което го прати ударът по главата, го събудиха ярки бели светлини и вой на сирените. Когато отвори очи, видя срещу себе си фарове. Остана неподвижен, убеден, че ей сега към него ще се втурнат хора, но когато никой не се появи, той се обърна по корем и запълзя зад прикритието на котлите към дърветата, където лежеше в момента.
„Не мърдай!“, нареди той сам на себе си. Трябва да лежи тук, невидим, и да изчака да си тръгнат. Колата беше взета под наем с фалшиви шофьорска книжка и кредитна карта, които нямаше да отведат полицията доникъде. Дъждът беше превърнал гробището за котли в тресавище, така че не се виждаха следи от борба, което още повече усилваше любопитството на полицаите. Единственото, с което разполагаха, беше изоставена кола и обаждане до „Он Стар“, което вероятно щяха да припишат на тийнейджърска шега.
Добра засада беше това, помисли си Архипов. Да, унизителна, но професионалистът в него оцени находчивостта и изключителното хладнокръвие. Кракът му пулсираше от болка, но не можеше да го погледне, преди всички да са се махнали. Калта беше поела част от удара, но два от пръстите му вероятно са счупени. Болезнено, но не осакатяващо. И по-лоши неща беше преживявал. В Спецназ счупените кости рядко изобщо стигаха до медицинско лечение. А в Афганистан… муджахидините бяха диваци, които обичаха да убиват отблизо и лично, лице в лице, и нож в нож; белезите живо му го напомняха. Болката беше нещо съвсем просто, което съществува само в ума. Григорий Архипов добре знаеше това.