Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

От време на време идеше да ги навести Гобила. Той беше вождът на съседните села. Беше побелял дивак, слаб и черен, с парче бяло платно, опасано около бедрата му, а на раменете си беше преметнал омърсена кожа от пантера. Когато ходеше, мършавите му нозе правеха дълги крачки, а в ръце размахваше жезъл, дълъг колкото самия него; щом влезеше в общата стая на станцията, приклякваше вляво от вратата. Оставаше там и наблюдаваше Кайер, като по някое време започваше да държи реч, абсолютно неразбираема за неговия слушател. Понякога Кайер, без да прекъсва заниманията си, подхвърляше с добродушен тон:

— Как си, приятелю? — при което и двамата се усмихваха любезно един на друг.

Кайер и Карлие изпитваха някаква симпатия към този стар и непонятен човечец и го бяха нарекли Татко Гобила. Имаше нещо бащинско в отношението на Гобила, който, изглежда, питаеше любов към всички бели хора. На него му се струваше, че те до един са много млади и че си приличат като две капки вода (освен по ръст), като беше убеден, че те всички са братя и надарени с безсмъртие. Смъртта на художника, който беше първият бял човек, влязъл в по-близък допир с него, не разколеба вярата му в това, защото Гобила бе напълно сигурен, че белият чужденец само се преструва на мъртъв и че е влязъл в гроба нарочно, по силата на някакво свое тайнствено намерение, за което беше безсмислено да се разпитва. Може би това беше пътят към дома му? Във всеки случай тези двама тук бяха негови братя и той прехвърли върху тях странната си обич. В известно отношение двамата бели споделяха неговите чувства. Карлие често го потупваше по гърба и не без удоволствие палеше клечки кибрит за радост на Гобила. Кайер пък с готовност му даваше да си смръкне от шишенцето с амоняк. Накратко казано, те се държаха с него точно така, както и другият бял човек, който се беше скрил в една дупка в земята. Двамата бели не излизаха от ума на Гобила. Може би те бяха едно и също същество с другия, или поне единият от тях. Той не можеше да намери отговора на този тайнствен въпрос, но винаги беше дружелюбно настроен. В резултат на тази дружба всяка сутрин жените от селото на Гобила се промъкваха в редица по една сред тръстиките и носеха в станцията птици и сладки картофи, палмово вино, а понякога и цяла коза. Компанията никога не осигуряваше станцията с достатъчно количество провизии и агентите се нуждаеха от тези местни доставки, за да преживяват. Получаваха ги в резултат на добрата воля на Гобила и живееха добре. От време на време единият от тях пламваше в треска, а другият се грижеше за него с трогателно внимание. Не обръщаха голямо внимание на това. Подобни пристъпи водеха до отслабване и им придаваха измъчен вид. Очите на Карлие хлътнаха и той стана раздразнителен. Лицето на Кайер се източи, кожата му се отпусна, а видът му се влошаваше още повече от куполообразния корем. Но тъй като бяха постоянно заедно, те не забелязваха промените, които постепенно настъпваха у тях — промени физически и душевни.