Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Кайер и Карлие вървяха ръка за ръка, като се притискаха един в друг, подобно на деца в тъмното; изпитваха онова не съвсем неприятно усещане за опасност, което човек е склонен да приема повече, като плод на въображението си. И двамата се стараеха да разговарят с фамилиарен тон.
— Станцията ни е чудесно разположена, нали? — каза единият.
Другият се съгласи ентусиазирано, като се впусна в подробна възхвала на прелестите на станцията. Малко след това минаха край гроба.
— Бедният човечец — каза Кайер.
— Треската го е уморила, нали? — промърмори Карлие, като се спря.
— Ами да — отвърна с нотка на възмущение в гласа си Кайер. — Разбрах, че той съвсем неразумно се е излагал на слънце. Всички твърдят, че климатът тук съвсем не е по-лош от нашия, стига човек да не прекалява със слънцето. Чуваш ли, Карлие? Аз съм началникът тук и ти забранявам да се показваш на слънце!
Опитът му да се възползва от правата си беше мним, но той влагаше съвсем сериозен смисъл в думите си. Мисълта, че може би ще се наложи да погребе Карлие и да остане сам, го накара да потръпне вътрешно. Изведнъж той почувствува, че този Карлие е много по-скъп за него тук, в сърцето на Африка, отколкото един роден брат, където и да е другаде. Карлие в тон с шегата отдаде чест по военному и отвърна отсечено:
— На вашите заповеди, господине!
След това избухна в смях, тупна Кайер по рамото и извика:
— Ще я караме по-леко тук! Няма да се напрягаме много и ще събираме слоновата кост, която диваците ще носят. Това място също си има своите добри страни, нали?
И двамата се изсмяха на висок глас, докато Карлие си мислеше: „Този нещастник Кайер толкова е дебел и болнав. Ще бъде ужасно, ако се наложи да го погребвам тук. Достоен е за уважение…“
Още преди да стигнат верандата на своя дом, те вече се обръщаха един към друг с „драги приятелю“.
През първия ден проявиха голяма активност, като се щураха насам-натам, грабнали чукове, пирони и червена басма. Поставиха пердета и придадоха на дома си по-уютен и приветлив вид — бяха изпълнени с желанието да направят новия си живот тук удобен и приятен. За тях това беше непосилна задача. За да се заеме успешно дори с чисто материалните житейски проблеми, човек трябва да притежава по-силно присъствие на духа и повече кураж, отколкото си въобразяват обикновено хората. Едва ли можеше да се намерят други две същества, по-неподготвени за подобна борба. Обществото, не поради някаква особена проява на нежност, а по силата на странните си закони, се беше погрижило да не натовари тези двама мъже с бремето да мислят самостоятелно, да проявяват инициатива, да посрещат без страх нещата извън рутината на ежедневието; обществото им беше забранило да притежават подобни способности, и то под заплахата от смъртно наказание. Можеха да оцелеят само при условие, че се превърнат в машини. И сега, освободени от опеката на хора с писалки на ушите или със златни ширити по ръкавите, те се чувствуваха като онези доживотни затворници, които, напуснали килиите си след дълги години затвор, не знаят какво да правят със свободата си. Те не знаеха как да използват уменията си, тъй като и двамата, лишени от всякакъв опит, не бяха в състояние да мислят самостоятелно.
След първите два месеца Кайер започна често да повтаря:
— Ако не беше Мели, никой не можеше да ме накара да дойда тук.
Мели беше дъщеря му. Той беше напуснал поста си в Управлението на телеграфите, макар че в продължение на седемнадесет години там му беше много добре, за да дойде тук и да спечели зестра за детето си. Жена му беше починала и сега Мели растеше под грижите на сестрите му. Беше му мъчно за улиците, тротоарите, кафенетата, старите приятели; за всички неща, които беше свикнал да вижда в ежедневието си; за всички мисли, които познатите неща му навяваха — безгрижните, монотонни и успокояващи мисли на държавен служител; беше му мъчно за интригите, за дребните ежби, за безобидната злоба и малките шеги на учрежденските канцеларии.