Върховната тайна

— Кажете ми истината, Изидор, поне един път в живота си казвали ли сте „обичам те“?

Той се отдръпва.

— Това е за лапнишараните. Най-добрият начин да баламосаш наивниците. Мисля, че зад тези думи се крие просто воля за притежание на другия. Никога не съм искал да притежавам когото и да било и никога не съм искал друг да ме притежава.

— Жалко за вас… За какво ви е да откривате разни убийци, след като не сте способен да откриете любовта?

Той продължава с нарастваща ожесточеност да търкаля поредното топче, което нараства, става огромно и той го лапва, след което изстрелва фразата, току-що изваяна в собственото му мозъчно ателие:

— Любовта е победа на въображението над интелекта.

Тя свива рамене. Казва си, че съдружникът й е човек, способен единствено на мозъчни постижения. Нищо повече. Мозък без сърце.

Поднасят им ордьоврите.

С крайчеца на пръстите Люкрес хваща един лист салата и започва да го накъсва с резците си също като някой гризач.

— Не възнамерявам да си губя повече времето в Кан. Смятам, че това разследване е безсмислено, скъпи Изидор. Любовта съществува, Самюел Финшер я е срещнал и тя го е убила. Блазе му. Аз също се надявам да умра от любов. Утре се връщам в Париж, за да видя какво ще ми кажат за мозъка в болницата „Питие-Салпетриер“, в която, както сам ме осведомихте, действа модерно неврологично отделение.

Изведнъж лампите угасват, оставяйки вечерящите на светлината на свещите.

— А сега, както всяка вечер, сеансът на прочутия хипнотизатор Паскал Финшер. Моля да изключите мобилните си телефони.

Всички пъхат ръце в джобовете си и се подчиняват.

Мъж в черен смокинг, обсипан с пайети, излиза на сцената и поздравява присъстващите.

Изидор и Люкрес разпознават по лицето му много от чертите на починалия му брат. Той е малко по-висок, не носи очила, по-прегърбен е и изглежда по-възрастен.

Паскал Финшер открива спектакъла си с изложение на тема „силата на внушението“. Споменава руския учен Павлов, който успявал да накара опитното куче да слюнкоотделя само при звука на звънеца.

— Това наричаме условен рефлекс. Програмираме някого да реагира на дадено събитие или в даден момент. Не ви ли се е случвало досега да си кажете: „Искам да се събудя в осем без петнайсет без будилник“, и да установите, че действително сте станали точно в осем без петнайсет? Нито минута по-рано или по-късно.

Оживление в залата, мнозина наистина си спомнят за подобно постижение, което тогава им се е сторило случайно.

— Сами сте си създали условен рефлекс. Ние непрекъснато го правим. Научили сме се например да изпитваме нужда да отидем до тоалетната след закуска, да чувстваме глад през почивката, да получим позив за уриниране на влизане в асансьора, който ни отвежда до вратата на дома ни, вечер да ни се доспи точно след края на филма.

Публиката се смее при изброяването на тези толкова интимни усещания.