Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
Финшер седна.
— Знам какво мислите: „Не и аз. Аз вече не.“ Не сте прав.
Жълтеникавият ирис на здравото око на Жан-Луи Мартен се разшири, превръщайки се в черна питаща бездна. Никога не се бе готвил за подобна ситуация.
Спукана ми е работата. Какво съм направил, та да заслужа такова наказание? Никои не е в състояние да понесе подобно нещо. Да не мога да се движа! Да не говоря! Да не чувствам околния свят! Дори да не ме боли! Завиждам на сакатите, те поне са само сакати! Завиждали на обгорелите! Завиждам на безногите, които поне имат ръце! Завиждам на слепите, те поне чувстват тялото си! Аз съм най-наказаният човек в историята на света! В миналото щяха да ме оставят да умра. Но сега, заради дяволския им прогрес, живея пряко волята си. Ужасно.
Окото му се завъртя, после застина.
Ами тоя? Кой е той? Колко спокоен изглежда докторът! Като че ли отлично знае как да се справи с този кошмар. Казва ми нещо. Освенлекараз…
— Освен лекар аз съм и човек. Постъпвам така, както ми диктува съвестта; на второ място слагам професионалния дълг и страха от проблеми с правосъдието. Най-високо поставям свободната воля на поверените ми човешки същества. Затова на вас оставям възможността да избирате. Ако сте решили да живеете, мигнете един път. Ако сте решили да се откажете от живота, мигнете два пъти със здравия клепач.
Мога да издирам! Значи все още имам връзка със света. Искам да умра, очевидно.
Как трябваше да изразя избора си? А, да, да примигва два пъти с клепача, единствения действащ мускул.
— Не бързайте…
Жан-Луи Мартен се замисли за „преди“.
Преди бях щастлив.
Трябва ли човек да изгуби всичко, за да види, че е притежавал ценни неща?
Доктор Финшер прехапа устни.
До този момент всички страдащи от LIS, на които бе предоставил възможността да избират, бяха предпочели смъртта.
Окото на Жан-Луи Мартен оставаше странно втренчено. Зеницата се бе присвила, за да разгадае изражението на лицето на лекаря.
Той не е длъжен да прави това. Поема риск. Заради мен. Ако ме убие, рискува някой ден да дава обяснения. Някой друг щеше да ме пощади, без да се интересува от мнението ми. В името на Хипократовата клетва, която ги задължава да спасяват живота на всяка цена. Това е най-странният момент в живота ми и най-трудното за вземане решение.
Видимо изтощен, лекарят намести с пръст очилата си на носа си и свеждайки поглед, за да не повлияе на болния, заключи:
— Решението е ваше. Но трябва да ви предупредя за нещо: ако решите да живеете, никога повече няма да ви предложа да умрете и ще се боря с всички средства, за да ви запазя жив възможно най-дълго. Добре размислете. Едно мигване за „да“, две — за „не“. Какво избирате?
19.
— Мешана салата без аншоа, а сосът винегрет отделно. Моля доматите да бъдат белени, ципата им дразни стомаха ми. Какъв оцет слагате във винегрета?
— Малинов, госпожице.
— Не може ли да сложите оня от Модена? Обожавам го.
Изидор, който много обича солено-сладките комбинации, си поръчва салата от авокадо, грейпфрут и скариди.
Сервитьорът записва поръчката. Люкрес взема пиле по провансалски като основно блюдо. Но без домат и с отделно сервиран сос. И без лук. Осведомява се дали може да получи за гарнитура зелен фасул вместо пържени картофи. Зеленият фасул да бъде задушен на пара, без мазнина. Сервитьорът търпеливо записва, задрасква, отбелязва в полето, свикнал е с трудни клиенти. Изидор си избира налим с босилек. Пази се за десерта.
— Желае ли господинът картата с вината? Имаме много добро бандолско розе.
— Не. Една оранжина лайт и един бадемов сироп — отсича Люкрес.
Преди да се оттегли, сервитьорът запалва двете свещи, които красят масата. Двамата са в ресторанта-кабаре „Веселия бухал“.
Салонът не е много голям, тапициран е със стотици маски на човешки лица с широко отворени очи. Те покриват стените и тавана, създавайки впечатлението, че тълпа от хора наблюдава посетителите под всякакъв ъгъл.
Над сцената — надпис: „Паскал. Прочутият хипнотизатор“.
— Вярвате ли в хипнозата?
— Вярвам в силата на внушението.
— Какъв е цветът на снега?
— Бял.
— Какъв е цветът на тази хартия?
— Бял.
— Какво пие кравата?
— Мляко…
Изидор победоносно се усмихва.
— А, по дяволите. Не мляко, а вода. Браво! Добре ме преметнахте — признава Люкрес.