Смърт и малко любов

— В гражданското стана убийство — простичко каза Настя. — Убиха една младоженка. Наложи се да чакаме оперативната група, преди тя да дойде, не пускаха никого да излиза от сградата. Затова се забавихме.

— Разправяй тия на мъжа си. А на мен, ако обичаш, кажи истината.

— Но, татко, честна дума ти казвам…

— Настя, детето ми, огорчаваш ме — въздъхна Леонид Петрович. — Колко пъти вече съм ти казвал, че познавам и кътните ти зъби? Кога най-сетне ще го разбереш? Хайде, говори!

— Обещай ми, че няма да кажеш на мама — помоли Настя.

— Нищо няма да ти обещавам — ядоса се той. — Аз съм стар, очукан от живота детектив, макар и през последните години да съм на преподавателска работа. Сам решавам на кого какво да казвам. И ти, буболечка такава, няма да ми поставяш условия.

— Не съм буболечка, а младоженка, семейна жена — с усмивка го поправи Настя.

— Младоженка си за твоя Льошка, а на мен си ми дете. Казвай!

— Ами всъщност… един тип ме заплашва, но е нормално, банална история. Затова съм малко нервна. Това е всичко.

— Всичко, така ли! И изобщо не е свързано с убийството в гражданското?

— Ни най-малко. Не си го и помисляй, татенце.

— Значи е свързано — констатира Леонид Петрович. — Прекалено много излишни думи изричаш, а това е подозрително. Запомни, дете: колкото повече са думите, толкова по-силни стават подозренията, че зад тях се крие измама. Ще се справиш ли сама?

— Ще се постарая. Но няма да кажеш на мама, нали?

— Не ми давай акъл! — позасмя се той, угаси цигарата си и стана. — Да вървим да празнуваме. Между другото, ти трябва ли да се върнеш в гражданското?

— Не се налага. Разбира се, любопитна съм, но това няма значение по същество. В края на краищата от понеделник съм в отпуска.

— Пак ме лъжеш, Настася! — ядосано поклати глава вторият й баща. — Докато седяхме тук, ти поне десет пъти погледна към телефона. Да ти дам ли жетон?

— Имам.

— Хайде, бързо се обаждай и да вървим, не е удобно да ни няма толкова дълго при гостите.

Настя благодарно го млясна по бузата и набра номера на управителката на ритуалната зала.

— Е, какво става там? — попита тя без предисловия, когато извикаха на телефона Коротков.

— Нищо ново — мрачно отвърна той. — Пуснахме онзи фотограф, Шевцов, да отиде в лабораторията и да прояви снимките. Обеща да свърши всичко до довечера. Може да видим нещо на тях. Проверяваме всички присъстващи за познанство с потърпевшата и с Артюхин. Не намерихме оръжието. Изобщо — лоша работа. Хората са много, но не можем да ги държим тук до безкрай, всички са поканили гости, които ги очакват. Ще трябва да ги пускаме.

— Не открихте ли странични хора?

— Не. Всички, които са налице, са дошли с младоженските двойки. Гости, роднини, свидетели. Нито едно подозрително лице.