Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Аз не знам дали и вие сте събирали разни неща и сте си правили „колекции“ там, където сте израснали. Когато срещнеш възпитаници на Хейлшам, рано или късно те се отдават на носталгични възпоминания за своите „колекции“. В онези времена ние гледахме на тази подробност като на нещо, което се разбира само по себе си. Всеки от нас държеше под леглото си личен дървен сандък със своите съкровища, придобити на Разпродажбите и Панаирите. Мога да си спомня само един-двама, които не се интересуваха с такава страст от колекциите, за разлика от останалите, които най-прилежно се грижеха за собствените си сбирки: оставяха някои неща на показ, а други кътаха най-дълбоко.
И когато наближихме десетгодишната си възраст, започнахме да се разкъсваме от вътрешни противоречия: чувствахме, че когато Мадам ни оказва честта да взема нашите творби, всъщност ни отнема най-ценните стоки. Това усещане достигна своята критична точка в „жетонните дебати“.
Започна се това, че някои възпитаници, главно сред момчетата, недоволстваха: защо не им дават жетони в замяна на нещата, които Мадам отнася в Галерията? Мнозина бяха съгласни с тях, други се възмутиха, заспориха помежду си и накрая Рой Дж. (с една година по-голям от нас, от когото Мадам бе взела вече не едно и две неща) реши да поговори с госпожица Емили.
Госпожица Емили, нашата главна настойница, бе по-възрастна от останалите. Беше средна на ръст, но поради осанката си изглеждаше по-висока: винаги вървеше с изправен гръб и вдигната глава. Уж опъваше сивеещата си коса отзад на тила, но около главата й винаги се рееха кичури от нея. Самата аз не бих понесла подобно нещо, ала госпожица Емили не обръщаше никакво внимание на непослушните си коси. Надвечер тя придобиваше доста странен вид: около лицето й се виеха вълма от коси, които не смяташе за нужно да отмахне, докато разговаря с теб тихо и кротко, както винаги. Ние всички доста се бояхме от нея и се отнасяхме по съвсем различен начин, а не както с останалите настойници. При това смятахме госпожица Емили за справедлива и уважавахме решенията й; дори когато бяхме в долния курс, ние сякаш усещахме, че тъкмо нейното присъствие, макар да внушава малко страх, ни кара да се чувстваме недосегаеми в Хейлшам.
Нужна беше доста смелост, за да се обърнеш към нея, а да отправиш някакво искане, както се канеше да направи Рой, си беше истинско самоубийство. Ала тя не го изгони най-позорно, както всички очаквахме, и в последвалите дни тръгнаха слухове за разговори и дори спорове между настойниците по повод нашите жетони. Накрая обявиха, че ще се дават жетони, но не много, защото Мадам оказвала „висока чест“ на автора, като избирала неговите работи. Решението не удовлетвори напълно нито единия, нито другия лагер и недоволството си остана.
Ето в каква атмосфера Поли Т. зададе на госпожица Люси своя въпрос. Седяхме в библиотеката около голямата дъбова маса. Помня, че в камината гореше цепеница, а ние четяхме някаква пиеса на глас. Част от една реплика в пиесата даде повод на Лора да се пошегува с жетоните и всички, в това число и госпожица Люси, прихнахме да се смеем. После госпожица Люси каза, че тъй като в Хейлшам само за това и говорят, тя предлага да прекъснем четенето на пиесата и през останалата част от часа да разменим мнения по този въпрос. Тъкмо с това се занимавахме, когато Поли най-неочаквано попита:
— Госпожице, а защо все пак Мадам взема нашите работи?
Всички млъкнахме. Госпожица Люси рядко се ядосваше, но когато се ядосаше, да не си край нея. За миг си помислихме, че Поли яко е загазила. Но после видяхме, че госпожица Люси изобщо не се ядоса, а дълбоко се замисли. От една страна се подразних от факта, че Поли толкова глупаво наруши неписаното правило, но от друга се развълнувах: как ли ще й отговори госпожица Люси? Разбира се, не само аз изпитвах смесени чувства: почти всички устремихме нетърпеливи погледи в госпожицата, като преди това изпепелихме с очи горката Поли, което вероятно бе доста жестоко по отношение на нея. След паузата, която ни се стори много дълга, госпожица Люси каза:
— Днес мога да ви дам само един отговор: има сериозна причина да го прави. Много сериозна причина. Но ако се опитам да ви я обясня тъкмо сега, едва ли ще я разберете. Надявам се, че когато му дойде времето, ще получите обяснение.
Престанахме с въпросите. Бяхме объркани и в стаята се възцари тишина — макар да ни се искаше да чуем повече, с още по-голяма сила желаехме да променим темата на разговор. Ето защо след няколко минути с облекчение възобновихме спора за жетоните, ала между нас вече се чувстваше известна принуденост. Думите на госпожица Люси доста ме заинтригуваха и после няколко дни не излизаха от ума ми. Ето защо, когато разговаряхме с Томи край езерото и той ми разказа за госпожица Люси, за това как е казала, че „не ни учат достатъчно“ на някои неща, в паметта ми изплува епизодът в библиотеката, както и някои подобни на него случки.