Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Така и така заговорих за жетоните, ще ви разкажа и за Разпродажбите, за които вече споменах. Разпродажбите бяха важни за нас, защото ни предоставяха възможност да получаваме предмети, изработени извън училището. Томи, например, придоби тениската си на една Разпродажба. Дрехите ни, играчките и още какво ли не, изработени не от нас, а от други хора — всичко идваше именно от Разпродажбите.
Веднъж месечно, на дългото шосе, което се виждаше от прозорците на класните ни стаи, се появяваше бял фургон и всички усещахме трескавото вълнение, което се възцаряваше из цялата сграда, по цялата територия на училището. В мига, в който фургонът паркираше до главния корпус, тълпата вече го очакваше — съставена главно от по-малките, защото когато си на дванайсет или тринайсет години, не е хубаво да проявяваш нетърпението си пред всички. Но, честно казано, никой не оставаше равнодушен при появата му.
Сега, след толкова много години, подобна възбуда ми се струва нелепа, защото Разпродажбите по-скоро ни носеха разочарование. Обикновено във фургона нямаше нищо интересно и ние харчехме жетоните си, за да заменим вече износените и счупените си вещи с нови. Според мен цялата работа се състоеше в това, че в миналото всеки от нас откриваше на Разпродажбата нещо много лично, нещо, което впоследствие му ставаше скъпо и любимо: я блузка или часовниче, я някакви особени ножици, които не използваше за нищо, но които държеше под леглото си и с които се хвалеше пред останалите. Всички имахме подобни придобивки, така че колкото и да се правехме на безразлични, без да щем се поддавахме на светлите надежди и дълбокото вълнение.
Всеки си имаше своята основателна причина да се стреми да присъства при разтоварването на фургона. Ако си от долния курс, ти се влачиш като опашка след двамината мъже в работни комбинезони, които отнасяха в склада големите картонени кутии и им додяваш с любопитството си какво има в тях.
— Всякакви съкровища, златенце — обикновено отговаряха те.
Ти продължаваш с въпросите:
— Някакво чудо невиждано или какво?
Те ти отвръщаха:
— Да, златенце, точно така. Чудо невиждано! — а думите им биваха последвани от възторжени викове.
Капаците на много от кутиите бяха отместени, така че да се вижда съдържанието им, и понякога, макар да не бе редно, мъжете ни разрешаваха да бръкнем с ръка и да извадим някой предмет, за да го огледаме по-добре. Ето защо до деня на Разпродажбата, която щеше да се състои примерно след седмица, сред възпитаниците се разпространяваха всякакви слухове: ту за изключително интересен анцуг, ту за някаква касета с музика и понякога, когато няколко възпитаници желаеха да придобият една и съща вещ, между тях възникваше напрежение.
Разпродажбата бе пълна противоположност на Панаира, по време на който цареше атмосфера на благоприличие. В столовата, където се провеждаше Разпродажбата, неизменно беше тясно и шумно. Ала блъсканицата и шумът също бяха нещо като развлечение и като цяло обстановката на Разпродажбите беше доста дружелюбна. Само от време на време, както вече казах, избухваше разправия за някоя вещ, за която се бяха уловили няколко ръце и всяка я теглеше към себе си. Понякога схватката завършваше с бой. В такива случаи дежурните от горния курс заплашваха, че ще закрият мероприятието, а на следващата сутрин ни чакаше строго мъмрене от страна на госпожица Емили.
Денят ни в Хейлшам неизменно започваше с общо събрание, което обикновено беше много кратко — прочитаха ни няколко съобщения, после някой от възпитаниците можеше да изрецитира стихотворение. По правило госпожица Емили не говореше много. Тя стоеше на сцената в салона с изправен гръб, кимаше с глава на всяка дума, която чуваше, и от време на време хвърляше строг поглед към шушукащите си деца. Ала когато на Разпродажбата предишния ден се е случило нещо, събранието протичаше по съвършено различен начин. Тя ни заповядваше да седнем на пода (по време на общите събрания обикновено стояхме прави) и нямаше нито съобщения, нито стихотворения, просто госпожица Емили ни гълчеше без почивка в продължение на двайсет-трийсет минути, та дори и повече. Рядко повишаваше глас, но в такива случаи в него се усещаше стоманена нотка и никой от нас, дори най-големите ученици, не смееше да гъкне.