Нощен ездач

Не ядът или разочарованието го накараха да се махне. Не изпитваше яд, а от разочарованието не остана и помен още докато стоеше пред нея. Просто искаше да е сам. Видя, че кобилата е разчесана и вкарана в клетката си. Закрачи из конюшнята, оглеждайки останалите клетки като тук оправяше някой небрежно окачен хамут, там наместваше въже на куката му. Кобилата неспокойно се размърда, но той не й обърна внимание. В конюшнята започна да притъмнява. Върна се в къщата малко преди вечеря. Каквото и мимолетно разочарование да бе изпитал от жена си, то бе забравено през нощта, защото когато я взе в обятията си, почувства се отново убеден, че неговото щастие е тук.

Макар през последвалите месеци понякога да размишляваше върху случилото се оня подиробед в кантората, животът му протичаше под знака на безпристрастното и честно вглеждане навътре, в самия себе си, а не на отчаянието. Новите му задължения го поглъщаха все повече и повече и той живееше в състояние на постоянна възбуда, която изключваше въпроса за щастието. Цялата есен изкара в обиколки из района.

Изкупуването бе забавено и тютюнът, които компаниите успяваха да си доставят от необвързаните фермери, поскъпна. Повечето от нечленуващите в сдружението не продаваха, избягваха рисковете и изчакваха да видят откъде духа вятърът, стига да можеха да си го позволят. „Намери ли се нещо, с което да нахраня челядта си, ще изчакам още малко“ — казваха те. Но когато им заявеше, че сега е моментът да подпишат и че сдружението ще ги спаси, отвръщаха: „Ами, нищо не подписвам аз!“ Умърлушените им, навъсени лица настръхваха и те току поклащаха глави. „Подписвали сте ипотеки — не мирясваше той — и земята си пак срещу подпис сте преотстъпвали.“ А те тръсваха глави и отвръщаха: „Вярно, ипотеки съм подписвал, дал бог! Ама туй тука не го подписвам! Още не се е родил оня, дето ще ми каже какво да правя! Няма никому да позволя да ми нарежда кога да си продам реколтата!“

А случеше ли се някой от ония, с които бе разговарял лично по време на събрание нейде из района, да подпише, Мън го наблюдаваше със студена алчност и нито за миг не изпускаше от очи стискащите писалката керемидени на цвят възлести пръсти, докато не видеше и последната заврънкулка на подписа. Впоследствие му се струваше, че всяко име по някакъв странен начин обвързваше и него, представяше частица от самия него пред него самия и почти винаги, когато присъстваше на такова подписване, изпитваше пълно, безметежно щастие сякаш напускаше себе си и дори времето. Сетне оня бавно оставяше писалката и вдигаше очи.

Беше на множество такива събрания. Хората се стичаха в тихите подиробеди пред местната бакалия или на поляната пред някоя малка бяла черквица на кръстопът. Погледът му започваше неспокойно да шари наоколо по кротката синева на небето, по прашния шубрак край оградата и пожълтелия листак на дърветата. После, застанал на стълбите на черквата, оглеждаше надошлите да го чуят. И когато те притихнеха, накланяше се настойчиво към тях и започваше да им говори.