Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Сега пеенето на улицата му се стори по-силно от когато и да било. Опита се да не обръща внимание на врявата, сетне разпозна мелодията и тя се загнезди в съзнанието му. Подпяваха нещо от „Тялото на Джон Браун“. Крещяха, трополяха нагоре-надолу по улицата и непрекъснато повтаряха, че ще избесят изкупвачите на първата попаднала им киселица. Предположи, че същите тия изкупвачи, които обикновено киснеха във фоайето на хотела и в кръчмата, тази нощ ще се изпокрият. Ще си свият перките. Не че ги грозеше опасност, но щяха да се чувстват като мухльовци. Сега песента долиташе откъм южния край на улицата.
Той се обърна на една страна и опита да се отпусне. Но когато зае обичайната си поза, с изопната дясна ръка и леко присвит крак, разбра, че неспокойствието му не се дължи на днешните вълнения или на съмнението в Бънк Тривелиън, а на това, че е сам. Както през повечето нощи от изтеклата година, така и снощи Мей бе до него. Ако сега беше тук, в същото това легло, главата й щеше да почива върху протегнатата му встрани ръка. Не осъзна какво му става и че именно Мей му липсва, докато мускулите и нервите не му го подсказаха, когато зае привичната си поза за сън.
Замисли се за Мей и се опита да си я представи самичка в огромното, тънещо в мрак легло у дома. Косата и бе яркоруса и сега вероятно беше раздиплена по възглавницата, върху която главата й изглеждаше почти като на дете. Бе дребничка, по-ниска от средния ръст, а когато спеше, изглеждаше още по-малка, сякаш искрицата на нейната жизненост се стаяваше в някакви нейни си, незнайни дебри, от което тялото й леко се свиваше, но оставаше все тъй съразмерно. Забелязал това, веднъж-дваж, с болезнено предчувствие за непредотвратима загуба, се бе замислял колко ли малка щеше да изглежда, когато умре. Помъчи се да си я представи сама в огромното легло. Когато спеше, тя винаги се свиваше на топка със сплетени под брадичката ръце и сбрани колене. От това също ставаше някак по-дребна. Винаги заспиваше с глава върху дясната му ръка. А той, след като подремеше малко, се събуждаше и внимателно отдръпваше ръката си. Тя дори не помръдваше.
Но сега не можеше да заспи. Навън в коридора сновяха хора, а до ушите му долитаха неясните им пиянски брътвежи. Някой залитна и се блъсна тъй силно в стената, че я разтърси, а другите се разсмяха. На улицата отново се бяха разпели, като от време на време крещяха нещо. И те са пияни, помисли си той. Мъжете в коридора бяха влезли в съседната стая. Разговорите и смеховете продължиха. Раздразнението му отстъпи място на някакво отвращение, когато си представи тази стая, осветена от висящата на тавана крушка, едва доловимата миризма от вонящия им на уиски дъх и зачервените, отпуснати лица на мъжете. Сега и те пееха. Сигурно всеки бе преметнал ръка през рамото на съседа, а разгорещените им потни лица се триеха едно о друго. Тази вечер щяха да бъдат като братя, щяха да се потупват по гърбовете и да смесват вонящия си дъх в песен.
Обърна се отново и като притисна втората възглавница към другото си ухо, се помъчи да заглуши шума. Това донякъде помогна. И точно тогава усети лекия парфюм. Откри, че уханието се разнася от втората възглавница. Докато бе чакала баща си, дъщерята на Крисчън вероятно се бе отпуснала на леглото да си почине. Запита се дали преди това е свалила полата и корсета. Спомни си, че беше с ленена пола, със синя ленена пола, а ленът бързо се мачка. Сигурно я бе свалила, защото, когато влезе в ресторанта след баща си, дрехите й бяха като извадени от кутия, без нито една гънчица. Точно това бе забавило Крисчън. Той каза, че я чакал да се наконти. Трябвало е да се облече, защото навярно е била заспала. Дръпнала е транспарантите, за да не й пречи светлината, свалила е полата и корсета и е легнала в леглото му. Мирисът, попил във възглавницата, беше неин.
Стана и отиде до прозореца. От него се виждаха покривите на двуетажните къщи отсреща. В обливащата ги бледа лунна светлина те изглеждаха чисти, сякаш заскрежени и самотни, и това му подейства някак успокоително. Долу на улицата все още се виждаха хора. Не можеше да се каже, че са много, но все пак бяха доста за този час на нощта. Стояха под уличните лампи или се шляеха бавно нагоре-надолу по тротоарите, че и по средата на платното. Онези, дето пееха — трийсет-четирийсет души, се бяха скупчили в безформена групичка южно от хотела. Пияни са, рече си той. Бяха дошли тук с една-единствена цел — да дирят спасение, да осигурят бъдещето си, а ето че сега се бяха напили и се шляеха по улиците. Отвращението му се засили още повече и то бе отвращение не само от тях, но и от самия себе си, от онова, което бе казал следобеда, от самоувереността и опиянението от собствените си думи. И той е бил пиян, макар и по-иначе, но все пак пиян. Почувства се измамен и разголен.