Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Обзет от това чувство, Мън дълго наблюдава безцелните им объркани движения. Помисли си колко дребни и далечни изглеждаха дори от височината на делящите ги само три етажа. Певците се преместиха по-нататък, а някои от останалите започнаха да се разотиват, но вече по-уверено, сякаш имаха наум определена цел или посока. Тогава му хрумна, че те до един си приличат. Сети се, че същия подиробед им бе говорил какво дължи всеки един на другия. Но те си приличаха. И той самият бе като тях. Докато гледаше над белите, сякаш заскрежени от луната покриви, неканен, парлив и пулсиращ, възторгът го обзе отново, още по-неудържим отколкото сутринта, под палещото слънце. Той неволно вдигна ръка, сякаш за да поздрави безчетното множество и да му каже онова, което според него беше истината.
Глава втора
В края на август Мън бе избран в управителния съвет, който ръководеше сформирането и делата на сдружението. Когато поради влошено здравословно състояние мистър Морфи се оттегли, съветът определи Мън да поеме неизтеклия мандат на представителя на Бардсвилска околия, а около четири месеца по-късно го избраха за пълен двегодишен мандат.
Съобщиха му го един подиробед, докато се суетеше в кантората си. Подреждаше някакви книжа, когато влязоха те — сенаторът, следван от Силс и Крисчън. С усмивка обявиха, че имали малка новина за него. Леко обезпокоен, въпреки усмивките им, той стана и ги покани да седнат. Не, отвърнаха, отбили се съвсем за малко, колкото да му съобщят една новина, която вероятно би го заинтересувала. Изражението на лицето му навярно бе издало почти болезненото недоумение и объркване от обзелото го предчувствие, защото Крисчън побърза да се обади:
— За бога, сенаторе, кажи му, де! Не го карай да се блещи като идиот!
— Момче мое — поде сенаторът и пристъпи към него, — дошли сме да ти съобщим, че вече си член на управителния съвет на сдружението. — Стисна машинално протегнатата ръка на Мън и я раздруса с онази тържественост, присъща на всяко негово действие. Сетне додаде, без да я пуска: — За да доизкараш мандата на мистър Морфи.
Първоначалното недоумение и объркване на Мън изведнъж приеха определена форма и изкристализираха в думата „Не!“, откъснала се решително от устата му. Звукът на непринудения отказ предизвика у него изненада, същата, каквато забеляза и по лицата на приятелите си. И добави, поклащайки недоверчиво глава:
— Нямам работа в съвета. Много се радвам, че искате да бъдем заедно и държа да го знаете, но не ме бива за тая работа. Най-добре ще е просто да ви откажа.
Изненадата вече бе изчезнала от лицето на сенатора и то отново бе разцъфнало в усмивка.
— Не, момчето ми — поклати той укорително глава, сякаш имаше пред себе си хлапак, — на нас ни беше ясно, че ще се наложи да те поувещаваме. Очаквахме да се изненадаш. Но това е изненада единствено за теб. Може още да не си разбрал, момчето ми, но ти си една от надеждите на нашия край. Имаме нужда от теб. Млад си. Тези дъртаци тук — и той покровителствено кимна към спътниците си, — пък и всички ние имаме нужда от малко свежа кръв.
Мън продължаваше да клати глава.
— Не бива да оставяш скромността да попречи на дълга ти — поде отново сенаторът. — Тя, твоята скромност…
В крайна сметка Пърси Мън прие.
Ала не скромността бе причина за неговия първоначален, почти непочтителен, откъснал се спонтанно от устата му отказ. Когато сенаторът заговори за нея, той го увери, че не го прави от скромност. Не му стигнаха обаче думи, за да обясни както на него, така и на Крисчън и на Силс кое точно го бе накарало да откаже. Нито пък успя, застанал пред тях насред кабинета, сам да си даде ясна сметка защо го бе сторил. Ако можеше да назове скрития, но яростен подтик, който изблъска онова „Не!“ из устата му, може би щеше да му се подчини и да не отстъпва пред любезността на сенатора, безцеремонността на Крисчън, пред студеното и ехидно мълчание на Силс. Разумът и логиката му обаче бяха влезли в съюз с неговите приятели и го бяха заставили да приеме. В живота на един млад, трийсетгодишен мъж такъв случай не се предоставя всеки ден. И той не биваше да го пропуска.
И все пак месеци след това, отдал се вече телом и духом на делата на сдружението и без ни най-малко съжаление разбрал, че то все по-често и по-често изисква от него не само енергия и интерес, но и посяга към най-дълбоката му същина, Пърси Мън продължаваше да размишлява над това, кое го бе накарало да откаже онзи подиробед. Знаеше, че то няма нищо общо нито със скромността, нито пък със страха, че няма да се справи. Той също можеше да стори онова, на което те бяха способни.