Нощен ездач

Ала сега, сякаш обзет от дълбока, неизказана сигурност, на която можеше да разчита, капитан Тод седеше сред останалите вън от хаоса на всеобщото въодушевление, подкрепян от вяра, различна от вярата в събитията и обстоятелствата, които са подвластни на промени и случайности, на мимолетни попълзновения и човешки слабости. Той приличаше на огромна сива канара, все още незалята от бурен, прииждащ поток. Знаеш, че когато сезонът на дъждовете отмине и укротените води се отдръпнат в обичайното си скромно русло, канарата пак ще бъде там, все същата и все така неуязвима. Може би капитан Тод беше толкова самоуверен, защото не вярваше в случайностите и събитията. Защото бе наясно, че те са слепи. Като прилепи.

Мън бе уверен, че поне толкова знаеше за капитана, но нямаше никаква полза от това. Въпреки примера му той щеше да бъде повлечен и запокитен насред бързея на същото това течение, което носеше и другите около него. И в същото време щеше да усеща в себе си, че в тези срещи в дългата сумрачна стая над банката, в сухия глас на Силс, който неспирно редеше цифри и отчети, във възклицанията и енергичния тропот на Крисчъновите ботуши има нещо нереално. За Силс обаче тези цифри бяха реални и решаващи, той им вярваше. Крисчън пък се уповаваше на огромния си и неизчерпаем заряд от енергия. Но събитията в тази стая не даваха на Пърси Мън истинското усещане за реалност. Той по-скоро го долавяше на моменти по време на събиранията пред дрогериите, край белите, облицовани с дъски черквици по кръстопътищата или пък тогава, когато някой, хванал писалката, казваше: „Ще подпиша.“ Долови го и през онази нощ, когато дъждът трополеше по покрива на училището в Роуз Крийк, а той се взираше в лицата на мъжете, пък и когато след това препускаше сам в мрака досами ревящия придошъл поток. В тези моменти всичко му се струваше много по-реално и макар те да му говореха с някак отвлечени, неясни, а може би и противоречиви гласове, той усещаше, че един ден сигурно ще се добере до истината, която те се опитваха да му подшушнат.

Затова цяла есен и до настъпването на зимата на него все му се струваше, че живее на прага на разкритието. Не знаеше какво ще стане и какво точно ще бъде това предстоящо разкритие, което го караше да се събужда изпълнен с очакване. Понякога, отвореше ли очи, то изостряше усета му за времето и той, все още по пижама, скачаше от леглото и се втурваше към прозореца, за да погледне небето. А сетне, разбрал какво обещава — без значение добро или лошо, — изпадаше в недоумение и започваше да се чуди защо пък чак толкова е искал да го знае. Тъй като времето днес или през който и да било друг ден нямаше нищо общо с надеждата, която го бе накарала да скочи от леглото.