Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Не се превръщай в мой враг, Нус-Нус. Никак не би било разумно.
Той вече ми е враг. Правя поклон.
– Ваш покорен слуга съм, господарю, но преди всичко съм слуга на Негово Височайшо Величество.
– Исмаил е като кучето, което не яде кокала, но не го дава на друг.
Сред робите има една поговорка: "Каквото се случи в пустинята, остава си в пустинята". Правим всичко по силите си, за да оправим живота си и да си върнем самоуважението. Но как бих могъл да забравя онова, което ми причини Абделазиз? Свивам ръце в юмруци и ноктите ми се забиват в дланите ми.
– Не е нужно някой да узнае. – Отново се появява усмивката на базилиск.
– Да узнае какво?
Исмаил се движи тихо, обича да изненадва хората и когато е на сигурно място в покоите си, често се разхожда сам и бос. С везира бързо коленичим. Долу на земята наситеният аромат на прясно обработено дърво нахлува в ноздрите ми като тамян.
– О, ставай, човече. – Исмаил побутва везира с босия си крак. – Имам да ти покажа нещо. Рядко съкровище.
О, небеса, книгата. Почти бях забравил за нея. Боже мой, ако Абделазиз види съдържанието между кориците, веднага ще разкрие измамата, коварството му ще го накара да запази информацията за себе си, докогато му е угодно, ще държи съдбата ми в ръцете си и ще я използва, както пожелае. Смъртта няма да ме застигне достатъчно бързо...
Измисли нещо, подканя ме мозъкът ми, нещо, което ще го разсее! Но съзнанието ми не работи.
Исмаил взема книгата и виждам как очите на Абделазиз светват, щом зърва богатия обков. Той протяга треперещи ръце. Султанът се взира в тях. След това замахва със Сафавидския Коран и го стоварва звучно върху главата на везира. Успявам да различа украсата на обкова, която се е отбелязала идеално върху финия памук на чалмата като восъчен печат. Той започва да стене и стиска главата си.
– Осмеляваш се да се появяваш пред мен, покрит с остатъците от храната си! – избухва гневно Исмаил. – Целите ти пръсти са омазани с мед, а по брадата ти има трохи от сладкиши! Нямаш ли уважение към мен, или пък към Свещения Коран? – И стоварва книгата отново и отново, докато везирът се свива разтреперан на пода.
– Милост! Имайте милост към мен, Ваше Величество. Нус-Нус ми каза да дойда бързо и помислих, че е неотложно...
Следващият удар не е така агресивен; още по-следващият рикошира в рамото на везира, сякаш Исмаил е загубил интерес. Султанът се отмества, оглежда книгата за повреди, но предметът е здрав и който го е поправил, е свършил добра работа.
– Махай се. Плати на търговеца на книги, колкото ти поиска. – Подава Корана на мен. – Сложи го на най-горния рафт, Нус-Нус, вече е осквернен.
Сам дори не съзнава, че казва самата истина!
Донасям дървената библиотечна стълба, намествам Сафавидския Коран между две други древни книги на най-горния рафт и се надявам Исмаил никога да не промени решението си и да поиска да го сваля отново.
Обръщам се и виждам Исмаил, коленичил на пода, преметнал ръка през раменете на хаджиба.
– Стани, човече. Какво правиш долу? Не е нужно да коленичиш пред мен, ние с теб сме като братя, не е ли така?
Абделазиз с мъка се изправя на крака. Очите му са оцъклени, а по бузата му има кръв. Наблюдавам изумен и ужасен как султанът хваща края на пояса си и нежно я попива.
– Така е по-добре, нали?
– Да, о, Велики. – Везирът успява да се усмихне колебливо.
Исмаил се обръща към мен.
– Ходи ли да погледнеш вълка?
Проклятие. Покрай всичките си неволи бях забравил за вълка.
– Ще отида сега, Ваше Величество.
Вълкът изглежда като мъртъв. В горната част на главата му има голям кървав оток. Две деца стоят край клетката, по-голямото стиска пръчка в ръката си. И двете са с обръснати глави с дълги плитки отгоре, за които да могат да ги хванат ангелите, ако паднат. Ала малко вероятно е тези деца да са съпътствани от ангели. Масивният златен пръстен, който носи всяко от тях, показва, че са от многото малки емири на Исмаил, които тичат необезпокоявани и невъзпитавани из двора. Знам много добре кои са тези: Зидан, най-големият на султанката, шестгодишен и проклет до дъното на душата си; другият – Ахмед Златния – едва е проходил, но вече се превръща в малко чудовище.
Въздъхвам.
– Е, Зидан, какво правите тук?
По-голямото дете ме поглежда предизвикателно с черните си очи.