Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Джек зърна носещото се към главата му енергоострие, преди капитанът да довърши изречението. Вдигна лявата си ръка в защитен блок и острието отскочи от флексобрънките. След това замахна с дясната, блъсна Марсиани в гърдите и го отхвърли назад. Капитанът скочи и отново се втурна към него, спуснал ножа ниско. Джек повдигна бавно дясната си ръка, размърда пръсти и го простреля в главата. Докато обезглавеното тяло се свличаше на земята, той произнесе опечалено:

— Марсиани… всеки костюм притежава известен резерв. Недостатъчен, за да се води война, но нали това не е война.

Разполагаше с броени секунди, преди Тъбс да се нахвърли с гневни викове върху му, следван от останалите членове на екипажа и главорезите. Лазерен лъч разцепи въздуха непосредствено до лицето му. Джек изруга и се наведе да вдигне падналия шлем. Дясната страна на лицето му гореше от агонизираща болка. Двама хлапаци му се метнаха едновременно на гърба, но той се отърси от тях. Последва ги Скокливеца, с най-грозната усмивка на разкривеното си лице, но Джек го изрита в гърдите и той полетя назад. Останал сам, Тъбс се поколеба.

Това бе всичко, от което се нуждаеше Джек. Беше ранен и обезверен, а и последният удар на Марсиани бе засегнал част от флексобрънките. Около обгореното място се виждаха миниатюрни пукнатини, които се разширяваха във всички посоки като паяжина. Ако ще се маха от тук, най-добре да го направи веднага. Той задейства сервомеханизмите, преодоля с няколко скока улицата и се понесе нататък.

Екипажът на „Монреал“ бързо изостана, но уличните главорези го следваха с упорството на хрътки. Те си подвикваха, за да се ориентират, и гласовете им отекваха в стените на къщите. Скоро Джек вече се задъхваше от изтощение. Не беше бягал в костюма от времето на началното обучение. Въпреки че на Кларон бе имал достатъчно време да се занимава с физически упражнения, все още бе далеч от формата, която имаше преди годините, прекарани в хибернационен сън.

Раната на лицето го болеше нетърпимо. Сигурно имаше изгаряне от втора, дори трета степен… а лявата част на костюма му висеше безпомощно, засегната от енергоножа на Марсиани. Изглежда не бе чак такъв късметлия, или мъртвият капитан знаеше доста неща за бойните костюми. Всъщност бе напълно възможно да е засегнал случайно уязвимия шев на ръкава.

Джек свърна задъхан зад ъгъла и хукна по следващата улица. И тази беше тясна, с ниски, прихлупени постройки. Един от преследвачите му нададе победоносен вик. Джек се шмугна под стълбата на някакъв собственик на магазин, покатерил се да оправи неоновите надписи.

Преследвачите бяха близо, защото миг по-късно чу изплашените викове на продавача, когото бяха съборили със стълбата. Той продължи нататък.

Улиците постепенно се изпълваха с хора и се налагаше да забави темпото. Продължаваше да притиска шлема към гърдите си. Минувачите го оглеждаха с подозрително любопитство, но изглежда го смятаха за опасен, защото се отдръпваха от пътя му. Джек опита да спре едно такси, но то профуча край него, сякаш го нямаше. Обърна се и улови отражението си във витрината на една сграда. Раната от изгаряне почти стигаше до окото му. Беше мръсен и потен, костюмът му бе почернял. Имаше крайно неблагонадежден вид. Всъщност, осъзна той, може би тъкмо на това дължеше все още живота си. Прояви ли и най-малката слабост, околните незабавно щяха да го повалят.