Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Не питай — кимна Джек, припомнил си сънищата в костюма за хлапето от новобранската школа.

Марсиани опря лакти на масата и се наведе напред.

— Какви са ти плановете? Ще останеш ли с мен, Джек? Има за какво да те използваме.

Сторм внимаваше да запази безстрастно изражение, докато отговаряше.

— Благодаря за предложението, Марсиани. Разполагаш с добър екипаж, но точно сега интересите ми са насочени в друга посока. Случилото се с Кларон изисква някои отговори и нямам никакво намерение да ги получа от някаква си комисия.

Марсиани се облегна назад с пресилена усмивка.

— Е, какво, заслужаваше си да опитам. Сигурно си чул, предполагам, че императорът е наредил отново да бъде сформиран отряд от Рицари. Ще ги използва за лична гвардия.

Само благодарение на уискито Джек не потрепери от студените тръпки, които го полазиха. Сформират отново отряд Рицари? Шокът от тази новина го разтърси из основи. Докато отговаряше, се постара да изглежда равнодушен.

— Виждам, че не може да се скрие много от теб, капитане.

— Тъй е. — Марсиани въздъхна и отново посегна към бутилката. — Радвам се, че беше откровен. Желая ти късмет, ако ще кандидатстваш за гвардията. — Пресегна се и чукна чашата си в неговата. — Да пием за негово величество императора на Малтен!

Третата наздравица припомни на Джек, че го бяха събудили по средата на нощната смяна, и той изостави Марсиани. Докато напускаше каюткомпанията, усещаше пронизващия поглед на капитана в гърба си — като сърбеж, който не може да почеше. Запита се дали току-що не се е обзавел със смъртен враг. Отбеляза си мислено, когато слязат на Малтен, да бъде постоянно нащрек.