Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Сторм сръбна от своята чаша и почувства как глътката прониква навътре в тялото му и го изпълва с приятна топлина. Знаеше, че изреченото досега е само встъпителната част и че скоро Марсиани ще стигне до същественото. Чудеше се какво ли ще поискат от него и какво би могъл да им предложи, без да изложи съществуването им на риск. Никога досега не го бяха представяли като „последния оцелял от Пясъчните войни на Милос“. Когато го откриха, тихомълком го прибраха в клиниката, сетне го пратиха в рехабилитационния център. Бяха му казали, че всички открити на онзи транспортен кораб бойни костюми са били унищожени — с изключение на неговия, който сестрата бе прибрала предвидливо. Бяха го оставили да живее на свобода, но без да му дадат нужното признание. Джек не можеше да се отърве от подозрението, че някой някъде бе решил съдбата му да тръгне в тази посока. Отново се заслуша в монотонния глас на Марсиани. Изглежда не беше пропуснал нищо особено.

— … но опитай се да го обясниш на едно хлапе с жълто около устата. Дори шансът две от двайсет и шест ми се струваше напълно възможен. Балистиката беше скучна и досадна, лишена от блясък. Натискаш копче и взривяваш цял сектор. Какво имаше в нея? Нищо. Дори не виждаш лицето на врага. И тъй, накрая си тръгнах.

— Дезертира ли?

— Да. Преди шест години ме амнистираха, заедно с всички останали — когато на престола се възкачи император Пепус. Но през целия си живот съм бил войник… не само в силите на Доминиона. Участвах в различни мръсни малки войни, където знаеш добре кой е противникът и можеш да го погледнеш в лицето веднага след като му взривиш скафандъра — тогава той все още може да види кой му е причинил това. Обичам войните, в които знаеш кой е победителят. — Той изгледа мрачно Джек. — Какво е усещането да убиеш драк?

— Като да смачкаш насекомо — отвърна, без да се замисля, Джек. После се сепна, осъзнал грешката си.

Марсиани пусна крака на пода. Погледите им се срещнаха. Тогава Джек добави:

— Не си ме чул да го казвам. Имам предвид — ако цениш живота си.

— Може да съм те чул, а може и да не съм — отвърна капитанът. — Но си струваше да попитам. Винаги съм изпитвал любопитство. Изглеждат като нещо, което ще изпука с приятен звук под обувката. — Той допи на един дъх чашата си. — Но ако поискам да узная кога и къде си го правил, а не как — този твой костюм е достатъчно показателен за последното, — не би трябвало да ми отговаряш. Защото с драките имаме сключен мирен договор и никой няма право да ги мачка. Тъй че няма да те питам.