Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Императорът най-често се занимаваше с компютъра си — наблюдаваше как се развиват отделните планети и решаваше дали си заслужава да ги постави под свое владичество, а също преценяваше кои врагове са най-опасни, за да насочи мощта си срещу тях. Такива бяха драките например, те бяха най-сериозната заплаха още от времето на стария император. Като владетел, императорът бе недостижим заради обкръжението от чиновници и само те можеха да решат кого да допуснат до него.
А междувременно Джек си даваше ясна сметка, че ако не го бяха открили каперите, вероятно щеше да си остане в космическата пустош завинаги. Екипажът на „Монреал“ действаше по поръчка на групи и организации, които не се съобразяваха с правителствата, а искаха работата им да бъде свършена веднага и независимо от препятствията. Джек обаче разчиташе да открие на Малтен отговори на въпросите си. Едва ли друг път щеше да му се удаде подобна възможност.
Той се промуши покрай Тъбс и влезе в радиорубката. Имаше място само за тримата, а Марсиани вече се бе настанил в креслото, нахлузил слушалки.
— Добре ли спа? — усмихна му се той.
Джек забеляза, че Тъбс неволно потрепери, и не можа да сдържи усмивката си.
— Да, благодаря. Тъбс каза, че сме навлезли в малтенския коридор.
— Да. Тъбс, покажи съобщенията.
— Слушам, сър. — Дебелите му пръсти затракаха по клавиатурата.
Джек се опитваше да запази спокойствие, докато плъзгаше поглед по екрана. Там, между предложенията за работа, възнагражденията за открити престъпници, предупрежденията на различни профсъюзи, данъчните бюлетини, рекламите на наборните комисии имаше и кратко съобщение за Кларон. Планетата официално се смяташе за необитаема. Беше назначена комисия, която да разследва случая и да направи съответните препоръки. Докато четеше редовете и си спомняше за вече несъществуващата планета, Джек усети нарастващ сърбеж в ръбеца на отрязания му пръст.
— Сигурно ще им трябват години да вземат решение по случая — подметна презрително Марсиани, след като и последната страница избледня от екрана. — Добре, Тъбс. Изкарай образа и на твоя екран.
Докато изпълняваше нареждането, Тъбс бе споходен от странното предчувствие, че този странник, това късче космически боклук, което бяха спасили, може да се окаже нещо далеч по-важно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Сигурно не беше случайно, че Марсиани му обръщаше такова внимание. Тъбс се почувства объркан и донякъде предаден. Сякаш капитанът се прекланяше пред този хлапак, като да бе истински легендарен герой. Тъбс вече знаеше, че Сторм е получил солиден дял от възнаграждението за потушаването на стачката. Облиза недоволно устни.
— Изкарвам го.
Сторм втренчи поглед в картината на монитора, докато полагаше усилия да се ориентира в обстановката. Забоде пръст в един непознат обект, който се придвижваше в левия край на картата.
— Това какво е?
— Тъбс, идентифицирай.
Мъжът в креслото се наведе към екрана и присви очи.
— Боен кораб, капитане.
— От нашите ли е?
— Не, сър. Дракски.
Сторм се напрегна. Марсиани нямаше как да не го почувства, след като раменете им почти се опираха.
— Позволено им е да патрулират в този сектор — побърза да обясни. — Това беше част от договора… преди петнайсет години.
Марсиани правеше опит да научи нещо за миналото му. На няколко пъти го бе разпитвал и Сторм бе успявал да избегне по-директните отговори, но сега не можа да сдържи трепета си, когато зърна кораба на драките.
— Старите предразсъдъци умират трудно — произнесе той, сетне зърна отражението на лицето си в екрана — лице на младеж, с гладка кожа, високи скули, лице на човек, който едва ли би проявил желание да се бие с драките. — Баща ми ги ненавиждаше — добави, сякаш се опитваше да намери извинение.
— Тогава тежестта на войната падна върху нашите гърбове — на момчетата от граничните планети — кимна замислено Марсиани. — Но бюрократите им подадоха ръка, само и само да ги държат далеч от сектора. Честно казано, още не мога да свикна с това. Баща ти не е грешал в отношението си към тях. Все още ме боли, когато ги виждам тук. — Хвърли поглед към Тъбс и се покашля. — Добре, изключи го. Отивам да изпия едно. Ще ми направиш ли компания?