Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Едно хлапе с немито лице се отърка в увисналата безпомощно лява ръка на костюма. Джек подскочи стреснато, но вече беше твърде късно. Хлапето го бе набелязало за своя жертва. То се шмугна в тълпата, само за да се появи след миг, повело друго, по-голямо момче, което носеше подплатена броня, закачена с лъскави метални закопчалки. Устата му беше изкривена като на ръмжащ чакал.
Джек незабавно смени посоката. В този момент, даваше си сметка той, животът му зависеше единствено от способността му да се придвижва бързо.
Успя да стигне до отсрещния ъгъл и се затича срещу движението. Една сияеща реклама предлагаше кабинки за спане зад ъгъла „с компания“ — срещу сто кредита. Джек се притисна към стената и се озърна за двамата хлапаци. В момента не се виждаха. Той се шмугна през вратата на коридора, който водеше към кабинките.
— Сто кредита — обяви с плътен глас жената, без дори да вдига глава иззад преградата.
— В обувките ми са — отвърна задъхано Джек. — Само да се съблека и веднага ще ви платя.
— Разкарай се, мухльо. Аз да не съм вчерашна? Покажи парите и тогава ще те пусна. Инак опразвай терена. Да ти приличам на направена в епруветка?
Без да й обръща внимание, Джек се затича по коридора. Раменете на широкия му костюм стържеха с метален звън стените. Някой отвори врата и запречи пътя му.
— Изчезвай! — викна му Джек и мъжът се прибра. Той продължи нататък. От следващата врата надничаше разголена проститутка с повехнала хубост. Тя се скри боязливо вътре, но му подвикна през процепа:
— Давай нататък до номер 22, миличък. Там ще получиш повече, отколкото си мечтал.
Джек погледна през рамо. В началото на коридора единият от двамата хлапаци тъкмо се опитваше да се промуши покрай преградата. Жената се пресегна, улови го за яката и двамата започнаха да спорят оживено. Джек усещаше, че е на предела на силите си. Опря се на стената и почука на кабинка с номер 22.
— Пуснете ме. Имам пари, моля ви, само ме пуснете.
— Вземи ключа от Дора, миличък. Не съм глупачка — чу се приглушеният отговор.
Отчаян, Джек продължи нататък по коридора, като удряше с юмрук по вратите. Някои от тях се отваряха и отвътре надничаха разярени клиенти и проститутки. Когато отново погледна през рамо, забеляза, че двете хлапета са се откъснали от Дора и тичат по коридора.
Разгневени от шумотевицата, неколцина клиенти изтикаха Джек към дъното на коридора, където той се препъна в едно съвсем младо момиче и застина, втрещен от свежата й хубост. Мястото й очевидно не беше тук. Имаше меки, кафяви очи, които излъчваха стаена вътрешна светлина, придаваща им кехлибарен вид, а когато вдигна глава към него, се изпълниха с болка.
Тя тропна с крак, ядосана на себе си или на някого другиго.
— Оставете ни го — той е наш! — викаха зад гърба му хлапаците.
Момичето премести поглед от Джек към тях, сетне отново към него.
— Ох, по дяволите! — изруга тя. — Влизай вътре, бързо! — дръпна го в мъничката си стая и затръшна вратата под носа на главорезите.
Момичето го огледа и въздъхна.
— Не можеш да останеш тук. Онези ще доведат помощ и когато се съберат достатъчно, ще те измъкнат и ще ти вземат костюма.
Темето на Джек опираше в тавана. Бойният костюм изпълваше кабинката. Той си пое дъх.
— Ще си тръгна веднага щом се махнат.
— И как ще минеш покрай Дора? Там сигурно ще оставят пост. Проклятие! — момичето отпусна рамене. — А денят започна толкова добре. Както и да е. Ела. Тук има резервен изход. — Тя се обърна и смъкна от стената избеляла холограма. Зад нея имаше панел. Момичето притисна краищата му и той се освободи, разкривайки тесен проход. Сетне хвърли нетърпелив поглед през рамо. — Не каня по два пъти, господине.
— Разбрано — отвърна Джек.
5.
Пристъпваше тромаво зад нея, поклащаща се сянка, докато момичето си проправяше път из тайните улички и подземията на града, който смяташе за чудовище. Последното й помагаше винаги да бъде нащрек. Градът беше животно, със зъби и нокти, с паразити и огромни зейнали рани, спомен от срещите с други чудовища. Можеше да ръмжи застрашително или да я гледа с присвити очи, дебнейки подходящия миг, за да й се нахвърли.