Сенките

Като сянка, Ай Ем ги разбираше по-добре, отколкото те предполагаха. Неговата раса не искаше да има нищо общо нито с вампирите, нито със симпатите... и определено не и с двукраките плъхове, човеците. А „Сал“, бе един от най-известните ресторанти в Колдуел, не само съживяваше атмосферата на Рат Пак2, но някога бе посещаван от самия Синатра и лъскавите му момчета. С червено-черните си тапети, подиума за хостесата и официалната елегантност, той беше от ранга на най-прочутите нюйоркски ресторанти... и открай време бе притежаван и ръководен от италианци.

Беше минала обаче повече от година, откакто бе станал собственост на Ай Ем и всичко беше наред. Ай Ем се бе доказал пред всички - клиенти, служители и доставчици. Той не просто бе заел мястото на Салваторе Гуидете III, но го беше направил блестящо. Ето защо сега към него се отнасяха с уважение, граничещо с преклонение.

Какво ли биха си помислили, ако знаеха, че не беше от Африка, не се смяташе за американец... и най-вече - дори не беше човек.

Сянка в редиците им.

- До утре - каза той на двамата мъже.

- Да, шеф.

- Лека нощ, шеф.

Ай Ем им кимна и сви зад ъгъла. В мига, в който се изгуби от погледите им, затвори очи, съсредоточи се и се дематериализира.

Прие физическите си очертания на осемнайсетия етаж в „Комодор“ - на терасата на апартамента, който притежаваше там заедно с брат си. Плъзгащата се стъклена врата беше отворена и дългите бели завеси се издуваха като призраци, безуспешно опитващи се да избягат. Имал бе две възможности: да дойде тук или да отиде в „сЕнКи“. Беше избрал апартамента заради онова, което го. очакваше вътре.

Имаше новини от с’хийб, а Ай Ем определено предпочиташе той да ги отнесе на Трез, вместо мъжа, когото те бяха изпратили. 2

Ай Ем бръкна под палтото си и след като откри дръжката на пистолета, пристъпи вътре.

- Къде си?

- Тук - долетя нисък, тих отговор.

Ай Ем се обърна наляво, към белия кожен диван до далечната стена. Очите му се приспособиха за миг и различиха огромната черна фигура на палача.

- Какво има? - намръщи се той.

В тишината се разнесе звук от подрънкване на кубчета лед в стъклена чаша.

- Къде е брат ти?

- Днес е откриването на клуба. Зает е.

- Трябва да си вдигне телефона - дрезгаво каза С’Екс.

- Кралицата роди ли?

- Да.

Възцари се дълго мълчание. Нарушавано единствено от потракването на кубчетата лед.

Ай Ем си пое дълбоко дъх и усети миризмата на бърбън... както и прилив на тъга, която бе толкова дълбока, че го накара да пусне дръжката на пистолета.

- С’Екс?

Палачът скочи от дивана и отиде до барчето, а одеждите му се развяваха зад него като сенки, полюшвани от силен вятър.

- Да ти сипя ли едно? - попита той, докато си допълваше чашата.

- Зависи. Каква новина носиш и как ще се отрази тя на брат ми?

- Ще имаш нужда от питие.

Ясно. Ай Ем се приближи до С’Екс край бара. Нямаше значение с какво беше пълна чашата, дали имаше лед или тоник. Той пресуши на един дъх питие, което се оказа водка, и си наля още.

- Значи, не беше следващата кралица. Новороденото.