Сенките

Онова, което би трябвало да стори, докато стоеше тук, бе да упражнява своето сбогом. Би трябвало да се опита да намери думите, които искаше да каже, преди времето й да е изтекло. Би трябвало да събере смелостта, от която щеше да се нуждае, за да изрече на глас онова, което се криеше в сърцето й.

Щеше да се подчини на порива да се сбогува с Трез.

От всички, които щеше да остави след себе си - Примейла и другите Избраници, братята и техните шелани - Трез бе този, за когото вече скърбеше. Макар да не го беше виждала от... много, много нощи насам.

Въпреки че не бе оставала сама с него от... много, много месеци насам.

Всъщност след като бяха сложили край на своята... връзка или каквото и да бе онова, той почти се беше изнесъл от имението. Независимо по кое време идваше и си отиваше тя, двамата нито веднъж не се бяха срещнали очи в очи и само от време на време бе зървала широките му рамене да се отдалечават в обратната посока.

Това, че я избягваше, в началото й бе донесло предателско облекчение. С него щеше да й бъде най-трудно да се раздели... още по-трудно, ако бяха продължили да се срещат. Ала сега, когато й оставаше все по-малко време, тя бе решила, че иска да му каже...

Прескъпа Скрайб Върджин, какво всъщност щеше да каже?

Селена погледна нагоре и надолу по коридора, сякаш очакваше да види как съвършеният монолог се задава към нея, с достатъчно бавна стъпка, че да има време да го запомни.

Та той като нищо вече бе забравил времето, което бяха прекарали заедно. Сам си беше признал, че отлично умее да си намира човешки жени за развлечение. Несъмнено вече бе продължил напред.

А ако това не беше достатъчно, той беше обещан на друга.

Селена отпусна глава в ръцете си. През целия си живот бе черпила утеха и усещане за цел от своя свещен дълг... затова бе истински шок да установи, че с приближаването на смъртта единственото, което бе твърдо решена да направи както трябва, бе раздялата с един мъж, който не й принадлежеше. С когото бе имала само една неимоверно мимолетна авантюра.

Колко ли нощи бе прекарала в спалнята си, мъчейки се да убеди сама себе си, че случилото се с Трез бе лудост. Ала сега, когато времето й изтичаше, над нея се бе спуснала странна яснота. Причините нямаха значение. Важно бе само да осъществи целта си и да му каже какво изпитва, преди да умре.

Не искаше обаче да го направи твърде рано - би било доста неловко да си излее душата пред някого, когото може би изобщо не го беше грижа, а след това да живее още седмици или месеци наред.

Само ако можеше тя да има срок на годност, сякаш е кутия с мляко...

Куин излезе от болничната стая и напрегнатото изражение върху суровото му лице прогони собствените й тревоги.

- Толкова съжалявам - промълви тя. - Все така ли отказва?