Сенките
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Сенките». Краткое содержание книги:
- Селена? - Сърцето му биеше толкова силно, че почти го оглушаваше. - Какво стана? - Нямаше смисъл да пита дали е добре. Очевидно бе, че не е. - Ранена ли си?
Тя отново прбстена; изглеждаше така, сякаш се бори с нещо.
- Ще те обърна по гръб.
Трез улови ръката й и се опита да я помръдне... но беше принуден да спре. Положението й изобщо не се промени, краката и тялото й бяха като вкаменени, сякаш беше статуя, а не живо същество...
- Мамка му!
Гласът на Рейдж накара Трез да вдигне рязко глава. Ви и Рейдж се бяха появили от нищото и макар че открай време ги харесваше, в този миг му идваше да ги разцелува.
Двамата воини коленичиха и Вишъс взе ръката й, за да провери пулса.
- Изглежда, че не е в състояние да се движи. Само че не знам защо.
- Има пулс - промърмори Ви. - Диша. Мамка му, нуждая се от нещата си.
- Може ли да я пренесем в... къде всъщност се намираме? -попита Трез.
- Да, бих могъл да я преместя...
- Никой няма да я мести освен мен - чу се да изръмжава Трез.
Което едва ли бе най-разумната реакция в дадената ситуация. Само че обвързаният мъж в него изобщо не го беше грижа.
Двамата братя заобсъждаха нещо помежду си, ала той не чуваше нищо. Умът му се препъваше в собствените си мисли, късчета от последните няколко месеца изникваха в съзнанието му, докато се мъчеше да открие признаци, че нещо с нея не е било наред.
Не беше забелязал нищо такова, нито пък беше чул нещо от другите. Ако просто бе припаднала, би могло да бъде, понеже е била прекадено щедра с вената си, ала това не обясняваше защо тялото й бе вкочанено... тя като че ли буквално се беше вкаменила.
Някой го докосна по рамото. Рейдж.
- Дай ми ръката си.
Трез се подчини и усети как го изправят на крака. Преди да успеят да му кажат каквото и да било, той заяви:
- Аз трябва да я нося. Тя е моя...
- Знаем. - Рейдж кимна. - Никой няма да я докосва без твое разрешение. Вдигни я, а после Ви ще помогне и на двама ви да се върнете, окей? Хайде, вземи своята жена.
Ръцете на Трез трепереха толкова силно, че не беше сигурен дали ще успее да я задържи. Ала щом се наведе надолу, всепоглъщащо чувство за важна цел прогони всеки помен от нерви и треперене: трябваше да я отведе в клиниката в тренировъчния център и това му даде физическа сила и умствена яснота, каквито не бе познавал преди.
Щеше да умре, но щеше да го направи.
Господи, толкова беше лека. По-лека, отколкото си я спомняше. А под одеждите й усещаше очертанията на костите й, сякаш се топеше.
Миг преди вихрушката да го повлече за втори път, погледът му попадна върху гъста редица дебели дървета, между които имаше свод, потънал в увивни растения. От другата му страна се простираше нещо като двор, в който върху колони се издигаха мраморните статуи на жени в най-различни пози.
Дали бе отивала натам?
По някаква причина гледката на тези статуи го ужаси до мозъка на костите.
7
ЗАСТАНАЛА ПРЕД ДЪЛГОТО ОГЛЕДАЛО В СПАЛНЯТА СИ, ЛЕЙЛА се опита да загърне уж широкото палто около себе си, ала да покрие корема си с уж изобилната материя, бе, като да очаква да покрие двойно легло с детско одеялце.
Когато погледнеше надолу, не можеше да види стъпалата си и като никога досега гърдите й бяха достатъчно големи, че между тях да се появи онази съблазнителна цепка.
Като се имаше предвид колко бе огромна, направо не беше за вярване, че до края на бременността й оставаха още месеци. Защо не можеше вампирите да са като хората? При онези двукраки плъхове това траеше само девет месеца. При нейната раса отнемаше осемнайсет!
Лейла погледна през рамо и улови отражението си в огледалото на тоалетката. Според всички човешки предавания за бременност и раждане, които беше изгледала, би трябвало да сияе. Да се наслаждава на промените в тялото си. Да приветства с отворени обятия чудото на зачатието, износването и предстоящото раждане.
Очевидно хората наистина бяха различна раса. Единственотф положително в цялото това преживяване (което бе и единственото, което имаше значение) бе, че детето й е активно и очевидно здраво. Редовните прегледи при доктор Джейн показваха, че нещата напредват точно както трябва, всички важни събития се случваха навреме, различните етапи настъпваха и отминаваха благополучно.
Дотук беше с положителната страна. Всичко останало в това преживяване? Не, благодаря. Мразеше усилието, което трябваше да полага, за да се изправи на крака. Големите дини върху гръдния й кош й пречеха да диша. От подуването в глезените и ръцете изящните й крайници приличаха на дънери. И разбира се, разбушувалите се хормони... Те я изпълваха с желание да прави неща, които бе сигурна, че бременните не би трябвало да правят.