Фурията на Първия лорд [bg]

Тави трудно си поемаше дъх. Не можеше да са само белите дробове. Хитиновото острие не ги докосваше, беше забито доста по-ниско. Той погледна към пръстите си и видя, че са оцветени с нещо катранено и зелено. Веществото миришеше отвратително. Страхотно — отрова, която блокира дишането му.

Тави направи гримаса. Хитиновото острие нямаше нито предпазител, нито дръжка. То просто… продължаваше, плавно преминавайки от дълго, леко извито острие към продълговата, заоблена дръжка. Не можеше да продължи напред и да се откъсне от острието. Дръжката никога нямаше да мине през относително малката дупка в тялото, направена от острието, а самото разширяване на раната изглеждаше… антипродуктивно.

Звезди изпълниха погледа му. Тялото му се нуждаеше от въздух.

Тави се замисли дали да не опита просто да пререже хитиновото острие, като го удари с горящия си меч, но имаше основателни причини да не го прави. Мечът можеше да отскочи от вордското острие и силата на собствения му удар щеше да го посече. Ако се опита да го изгори, това щеше да загрее острието и да обгори раната, правейки я почти нелечима с водни фурии. Простото хващане и счупване на острието с помощта на земни фурии също би било глупава идея — то би отрязало всичките му пръсти, защото свръхестествената сила също се подчинява на закона на противопоставянето.

Отвън продължаваха да се чуват писъците на хората и ворда. Вятърен поток изрева и един каним нададе яростен вой.

Започна да му се вие свят.

Почвата, покриваща дрехите, ботушите и доспехите му, беше доста рохкава, почти пясъчна.

Идеята му можеше да проработи.

Движейки се с невероятна предпазливост, той направи жест с една ръка и пред него се издигна дълго пипало пясъчна пръст. Той загреба шепа пръст и си помисли, че собствената му кръв вероятно я е направила толкова лепкава и гъста. След това започна да покрива вордското острие с пръстта. Направи го още два пъти, докато накрая цялото острие беше покрито с плътен слой от кръв и песъчлива кал.

Тогава стисна зъби, завъртя меча си и започна да излива огън от светещото острие върху калта, оформяйки го с мислите и волята си. Той обгърна калта с бърза, внезапна и кратка огнена вълна, която предизвика мехури от изгаряния по ръцете и лицето му, а когато светлината помръкна, пясъкът грееше в тъмночервено от топлината, превръщайки се в желе.

С второ движение с меча той изтегли топлината от пясъка, преди тя да се разпространи към вътрешните му органи, и вордското острие остана обвито от парче стъкло с неправилна форма.

Тави го сграбчи, пое си дълбоко дъх и дръпна навън. Отначало острието не помръдна, но той не посмя да използва груба сила. Просто бавно, внимателно увеличи усилията, докато острието внезапно не излезе от камъка зад него. То изтръгна искри от бронята му, когато той внимателно го извади от плътта си.

Хвърли го към противоположната страна на ямата. След това се съсредоточи върху собственото си тяло, за да почувства раната — тясна и доста незначителна сама по себе си. Но тъканите около нея, през цялото му тяло, бяха подути и сякаш напираха да се пръснат.