Край Рио де ла Плата

— Казахте, че е индианец, нали?

— Да, също като мен.

— Изглежда Хордан залъгва индианците с големи обещания за какви ли не облаги и свободи. И затова не е никак чудно, че сред тях има свои привърженици. Но все пак не е възможно този човек да е чак въодушевен от делото му.

— Нищо не се знае, след като са го направили старши лейтенант. Обикновено подобно нещо доста променя хората.

— Какъв е бил по-рано?

— Ловец на чинчила.

Чинчилата е южноамерикански гризач, който живее във високите Анди и се ловува при големи опасности заради скъпоценната му кожа. Щом ранчерото се бе занимавал с подобен лов, той сигурно притежаваше качества, достойни за признание и уважение.

— Ще поискам да ми го изпратят, за да преговарям с него — казах на индианеца.

— Предполагам, че ще изпълнят желанието ви, само че това няма да доведе до никъде.

— Знам, но имам нещо друго наум.

Отново се приближих до огъня, където полковникът все още разговаряше с войника. По доволния израз на лицето му си личеше, че въпросите му не са били съвсем безрезултатни. Когато се приближих, той ми направи място и каза:

— Сеньор, изглежда ще трябва да се предадем. Тези хора далеч ни превъзхождат по численост.

— Така е — кимнах аз, — и при това са взели такива изключително добри мерки, че никой не може да се измъкне, без да влезе в бой с тях.

— Какво ще правим тогава?

— Имате ли чак толкова голямо желание съвсем скоро да станете пленник на Хордан?

— Разбира се, не. Много ми се иска да защитавам кожата си. Но няма как. А и през ум не ми минава съвсем безсмислено и без изгледи за успех да се хвърля право в ръцете на смъртта.

— Аз също. Но открих едно средство, което ще ни помогне поне да предотвратим някое нападение и да спечелим време за водене на преговори. Ранчерото е наш пленник, а току-що доведох в хамбара жена му и децата му. Нападнат ли ни, незабавно ще разстреляме тези хора.

— Мътните го взели! Това е наистина много добро хрумване!

— Нали? Твърдо съм решил да ги убия веднага, щом неприятелят се опита да нахлуе тук през някой от четирите прохода или пък ако стреля по нас!

— Que desgracia! Какво нещастие! — простена ранчерото.

— Самият вие сте виновен за решението ми! — отвърнах му аз. — Ние бяхме ваши гости, а вие ни предадохте на враговете ни. Ето че сега животът ви виси на косъм. Ларсен, махнете го оттук, занесете го при жена му! Но и тя трябва да бъде вързана, за да не й хрумне глупавата мисъл да го развърже.

— Дадено, сеньор!

След тези думи боцманът-великан метна ранчерото на раменете си и го внесе в хамбара. А аз се обърнах към войника:

— Виждате на какво сме решени. Бъдете сигурен, че ще направим каквото казах.

— Сеньор, но това е убийство! — отговори той. — И така изобщо няма да подобрите положението си. Най-много да успеете с няколко часа да отложите развръзката.