Край Рио де ла Плата

— Да, сеньори, намеси се ранчерото. — Съвсем напразно подозирате този свестен гаучо.

— Подозренията ни са напълно основателни — отвърнах му аз. — Но не само него, ами и самия вас подозираме. Нима не чухте, че споменах за един лейтенант, който току-що също се мерна в ранчото, преоблечен като гаучо?

— Заблуждавате се страшно много.

— А дали беше заблуждение и целият разговор, който проведохте с него в голямата стая?

— Какъв разговор?

— Най-напред му казахте, че сте наредили на жена си да не напуска спалнята си, преди да сте й разрешил, нали? Взехте тази предпазна мярка, за да не научи вашата кротка и добра жена какви низости ще бъдат извършени тук.

— Че какви ли ще са тези низости? Принуден съм да ви забраня подобни дрънканици! — избухна ранчерото.

— Я по-тихо, сеньор! Нима не е низост някой да изпрати собствените си гости на сигурна гибел?

— И кой е този някой?

— Вие!

— Не, не и пак не!

— Ами! Говорихте за някакъв сержант, за изпратени вестоносци, за двеста войници, заели тук всички изходи, както и за други двеста души, очаквани скоро да дойдат, също и за ей този човек тук, който трябва да провери дали действително сме онези хора, така ревностно преследвани от Хордан! Ще продължите ли да отричате?

— Подслушахте ли ни? — смаяно попита той.

— Разбира се, и чух всяка една дума.

— Но това беше само шега. Тръгнете в която искате посока. Няма да видите и един-единствен войник!

— Благодаря! Така сам ще се напъхам право в ръцете им.

— Не, казах ви истината!

— Е, щом като толкова ни уверявате, че няма от какво да се боим, може да ви е съвършено безразлично, ако подканим и вас да прекарате цялата нощ в хамбара при нас.

— Няма как. Естествено, трябва да съм в жилището си.

— Но така събуждате нашите подозрения!

— Все ми е едно. Пуснете ме да си вървя!

Той се разгневи.

— Останете, де! — изсмях се в лицето му. — Нали лейтенантът ви каза, че сме истински дяволи. Но вие бяхте на мнение, че е лесно да бъдем заловени. Сега ще разберете, че той е имал право. Оставате при нас!

— Ами ако не искам? — изфуча той.

— Тогава ще ви принудим.

— Отивам си!

— Опитайте се!

Той се накани да си тръгне. Направих на боцмана уговорения знак и морякът така притисна с ръцете си гърдите и гърба му, че дъхът на ранчерото секна и той не успя да каже нито дума.

— Да го смачкам ли, сеньор? — попита ме великанът.

— Недей. Но ще се наложи да вържем ръцете и краката му.

Ларсен отпусна ранчерото на земята. Веднага се намериха достатъчно ремъци, за да го вържем. Той отново бе в състояние да си поеме дъх, ала само боязливо простена, без да посмее да извика, понеже йербатерото допря острието на ножа си в гърдите му. Войникът проследи с поглед цялата сцена, без да помръдне от мястото си. Изглежда от уплаха изгуби способността да се движи.

— Но, сеньор! — възкликна той най-после. — Какво правите? Та ранчерото изобщо не е ваш враг!