Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Проблемът беше, че от обектите искаха да познава някой от регистрираните гости, за да я пуснат вътре. Докато Мадок не се регистрираше като Банкс, или докато не разбереше какво друго име той използва, тя не можеше да предприеме подобно претърсване.
Би могла да отседне в някой от трите къмпинга и така щеше спокойно да си оглежда, но нямаше палатка, нито друга екипировка за лагеруване. На подобно място човек можеше да спи в микробус и пак да мине за голяма клечка, но спането в кола беше една степен по-нагоре от бездомниците и клошарите.
Свен това бюджетът й беше страшно ограничен. Ако успееше да открие Мадок тук, но не й се удадеше възможност да отведе Лейлъни, можеше да се наложи да ги следва още дълго. И понеже не знаеше къде ще я отведе пътешествието, трябваше да пести всеки долар.
Мики обикаляше къмпингите едва ли не всеки един-два часа. Вече ставаше досадна сама на себе си. Имаше само един начин, който да я отведе до Мадок, след като той пристигнеше в Нънс Лейк. Той биеше целия този път, за да говори с мъж, който е имал среща с извънземни. Ако можеше да установи наблюдение над дома на този мъж, щеше да разбере, кога обектът е пристигнал.
В оживения спортен магазин тя също така попита за местната НЛО знаменитост. В отговор продавачът се засмя. Мъжът се казваше Ленард Тилрой и живееше във ферма на пет километра източно от града.
Лесно го намери, а тесният път беше маркиран добре. Когато пристигна, тя откри, че мястото някога е било ферма, а сега е обрасло с бурени.
Оградата беше изпочупена на няколко места. Порутената ферма не беше боядисвана от десетилетия. Вятърът и дъждът, гниенето и термитите, както и немарливостта, бяха унищожили поне една трета от дъските. Мястото приличаше на труп на огромно животно с оголени ребра. Надвисналият покрив подсказваше, че може да се срути всеки момент.
Един стар трактор беше паркиран отстрани, обкръжен от избуялите бурени. Разкаляна пътека водеше към къщата.
В началото Мики нямаше намерение да навестява Тилрой, а само да наблюдава къщата му, докато пристигне Мадок. Тя мина с колата покрай фермата и зави на изток от нея. Пътят повтаряше контурите на релефа. Тя имаше избор от няколко места, на които да паркира колата си сред дърветата и да държи под око сградата.
Преди да е избрала място, я обзе тревожната мисъл да не би Мадок да е бил вече тук и да си е тръгнал. Ако го беше изпуснала, щеше да си седи и да го чака, докато той, Синсемила и Лейлъни се намираха далеч от Нънс Лейк.
Беше избрала да заобиколен на Невада път, защото мислеше, че правителствената блокада може да включва цялата територия на щата. Обаче ако Мадок беше минал през Невада, през пропусквателните пунктове, той най-вероятно е стигнал по-бързо.
Тя беше карала часове наред всеки ден. И беше убедена, че камарото й през цялото време се е движело с много по-висока скорост от тромавата каравана.
И все пак…
При първа възможност тя остави колата и се върна във фирмата на Тилрой. Мина по пътеката покрай преобърнатия трактор. Тогава огледа по-отблизо. Стори й се, че ще зърне скелета на шофьора, проснат някъде до трактора. Отблизо фермата изглеждаше още по-мрачна и странна.
Ако Норман Бейтс — най-големият психопат, избягаше от лудницата и се боеше да не го открие полицията, това място щеше да му послужи като идеално скривалище. Тези стени не бяха виждали боя сигурно поне двайсет години. Постройката беше поддържана колкото да не се срути и да погребе под руините си бедния Тилрой.
Между камарото и стъпалата на верандата Мики прекоси това, което някога е било поляна: мръсна кал и буци кафява трева. Дървените стъпала пукаха и скърцаха. Подът на верандата изстена.
Тя почука и отстъпи назад. Като стоеше по-близо до прага, сякаш канеше Джак Изкормвача да се появи ненадейно и да се разправи с нея.
Въздухът беше застоял. Небето изглеждаше сърдито, сякаш се канеше всеки момент да отмъсти на всички, които се намираха долу.
Макар не чу никой да се приближава до вратата, но тя рязко се отвори навътре. Пред нея застана внушителен мъж с кръгло червендалесто лице, с гъста брада. Кафявите му очи бяха изпълнени едновременно с подозрение, тъга, надежда и нужда.
— Господин Тилрой? — попита тя.
— Да — кой друг? Само аз съм. — Мъжът имаше приятен глас като на хорист.