Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Какво е това? — запита Сам и повдигна едно топче, което лежеше на ливадата.
— Въже, разбира се! — отвърна един елф откъм лодките. — Никога не пътувай без въже! И то не какво да е, а дълго, здраво и леко. Тия са тъкмо такива. Много пъти може да ви помогнат в беда.
— Няма нужда да ми го казвате! — заяви Сам. — Тръгнах без въже и оттогава до днес все се тревожа. Питах се обаче от какво са направени тия, защото разбирам нещичко от въжарство — семеен занаят, може да се каже.
— Изработени са от хитлаин — каза елфът, — но няма време да те уча как се правят. Ако знаехме, че това изкуство ти доставя удоволствие, можехме много да ти разкрием. Но сега — уви! — ще трябва да се задоволиш с подаръка, освен ако някой ден се завърнеш насам. Дано ти послужи добре!
— Елате! — каза Халдир. — Вече всичко е готово. Качете се в лодките. Но внимавайте отначало!
— Послушайте го! — казаха останалите елфи. — Тия лодки са изработени изкусно, леки са и не приличат на лодките на другите народи. Колкото и да ги товарите, не ще потънат, ала в несръчни ръце стават своенравни. Преди да потеглите надолу по течението, разумно ще е да свикнете с качването и слизането тук, където има пристан.
Отрядът се настани по следния начин: в едната лодка бяха Арагорн, Фродо и Сам; в другата — Боромир, Мери и Пипин; а в третата — Леголас и Гимли, които вече бяха неразделни приятели. В последната лодка бяха струпани повечето багажи и запаси. Лодките се движеха и управляваха с весла с къси дръжки и широки листовидни гребла. Когато всичко бе готово, Арагорн ги поведе на пробно плуване нагоре по Сребропът. Течението беше бързо и те напредваха бавно. Сам седеше на носа, здраво стискаше борда и жално се озърташе към брега. Слънчевите лъчи, танцуващи по водата, го заслепяваха. Отвъд зелените поля на Носа дърветата се спускаха досами водата. Тук-там по трептящата вода се люшкаха златни листа. Въздухът бе ясен и спокоен, царуваше тишина, нарушавана само от небесната песен на чучулигите.
Заобиколиха един остър завой на реката и изведнъж видяха по течението да слиза към тях огромен лебед. Водата се къдреше от двете страни на бялата гръд под извитата шия. Клюнът му блестеше като полирано злато, очите му искряха като черен кехлибар сред жълти скъпоценни камъни; грамадните бели криле бяха леко надигнати. Той наближи, по реката долетя музика и пътниците внезапно разбраха, че това е кораб, изграден и изваян като птица с цялото елфическо изкуство. Двама елфи в бели одежди го управляваха с черни весла. В средата на кораба седеше Келеборн, а зад него, висока и бяла, стоеше Галадриел; тя бе окичила косата си с венче от златни цветя, в ръцете си държеше арфа и пееше. Печално и сладко звучеше гласът й в прохладния чист въздух:
Когато корабът-лебед се приближи, Арагорн спря лодката си. Владетелката привърши песента и ги поздрави.
— Дойдохме за последно сбогом — каза тя — и за да ви изпратим с благословията на нашата страна.
— Макар да бяхте наши гости — каза Келеборн, — още не сте споделили трапезата ни, затова ви каним на прощална гощавка тук, между двете течения, които ще ви отнесат далеч от Лориен.
Лебедът бавно продължи към кея, лодките го последваха. Тук, върху зелената трева в самия край на Егладил, бе прощалната гощавка, но Фродо почти не обърна внимание на ястията и напитките, за него съществуваха само красотата на Владетелката и нейният глас. Тя вече не изглеждаше заплашителна и страшна, не я изпълваше скрита мощ. Струваше му се такава, както и до днес понякога хората от по-сетнешни времена успяват да зърнат елфите — близка и все пак недостижима, живо видение на онова, що е останало далече назад по стремителния поток на Времето.
След гощавката Келеборн отново им заговори за пътешествието и като вдигна ръка, посочи на юг, към гората отвъд Носа.
— Като слезете надолу по течението — каза той, — ще откриете, че дърветата оредяват и навлизате в пусти области. Там Реката тече през камениста долина сред високи бърда и чак след много левги стига до високия остров Остроскал, който ние наричаме Тол Брандир. Там се разделя на два ръкава край стръмните брегове на острова и после с грохот и дим пада през водопада Раурос, за да се спусне към Ниндалф. Влажнозем, както го наричат на вашия език. Това е широка област със застояли мочурища, където течението започва да криволичи и се разделя на много ръкави. Там е делтата на Ентомил, който извира от гората Ветроклин на запад. Край този поток, на отсамния бряг на Великата река, се намира Рохан. От другата страна са пустите хълмове на Емин Муил. Там вятърът духа от изток, защото отвъд Мъртвите блата и Ничията земя се вижда Сирит Горгор и Черната Порта на Мордор. Боромир и ония, които ще се упътят с него към Минас Тирит, би трябвало да изоставят Великата река над Раурос и да пресекат Ентомил преди навлизането му в блатата. Ала не бива да се изкачват прекалено нагоре по течението на този поток, нито пък да рискуват да се объркат из гората Ветроклин. Странни са земите там и днес малцина ги познават. Но Боромир и Арагорн едва ли се нуждаят от това предупреждение.