Бесове

В отговор на тази тирада позеленялата от яд Юлия Михайловна незабавно се разсмяла продължително, звучно, кръшно и явно престорено — досущ както във френския театър изписаната срещу сто хиляди рубли за ролите на кокетки парижка актриса се смее право в очите на ревнивия си съпруг. Фон Лембке се засилил уж към прозореца, но внезапно се спрял, стоял известно време като истукан, с молитвено събрани длани и блед като мъртвец, после хвърлил зловещ поглед на своята заливаща се от смях съпруга. „Юлия, Юлия, знаеш ли, Юлия… — казал той, задъхвайки се, с умоляващ глас — знаеш ли, Юлия, че и аз мога да направя нещо?“ Но когато тия му думи предизвикали нов, още по-силен пристъп на смях, стиснал зъби, изохкал и внезапно се хвърлил — не, не през прозореца, а върху съпругата си, и то с вдигнати юмруци! Не, не я ударил — хиляди пъти не! — но това изчерпало сетните му сили. С мъка се добрал до кабинета си и целият разтреперан, рухнал върху приготвеното вече легло, тъй както си бил с дрехите, завил се презглава с чаршафа и лежал така цели два часа — без сън, без мисли, с камък в сърцето и с тъпо, неподвижно отчаяние в душата. Само от време на време дълга и мъчителна конвулсия разтърсвала тялото му. Привиждали му се някакви несвързани и съвсем безсмислени неща: мислел например за стария стенен часовник, който имал преди петнайсет години в Петербург и на който беше паднала голямата стрелка; за веселяка Милбоа, негов съслуживец, с когото веднъж бяха хванали врабче в Александровския парк и чак после, изведнъж се бяха сетили, че единият от тях е вече колежки асесор, и падна голям смях. Заспал беше, мисля, някъде към седем часа сутринта, много сладко и незабелязано, и с чудесни сънища. Събуждайки се към десет часа, като ужилен скочил от леглото, изведнъж си спомнил всичко и се плеснал по челото; не приел нито закуската, нито Блюм, нито полицейския пристав, нито чиновника, дошъл да му напомни, че членовете на …-ското дружество ще го чакат тази сутрин да заеме председателското си място, а като луд хукнал към покоите на Юлия Михайловна. Там Софя Антроповна, бабичка от благородно семейство, която открай време живееше при Юлия Михайловна, му обяснила, че една голяма компания — три карети, начело с жена му, още в десет часа заминала за Скворешники при Варвара Петровна Ставрогина, за да огледа всичко на място във връзка със замисленото и насрочено за след две седмици второ празненство, и че това било уговорено с Варвара Петровна още преди три дни. Поразен от тази вест, Андрей Антонович се върнал в кабинета си и незабавно наредил да му впрегнат каляската. Не можел да чака нито миг. Цялото му същество жадувало за Юлия Михайловна — само да я зърне, да бъде край нея поне пет минути; може би ще го погледне, ще му обърне внимание, ще му се усмихне както преди, ще му прости — о-о! „Какво става с тия коне?“ Той машинално разгърнал оставената на масата дебела книга (имаше навика да си гадае по тоя начин: разгръщаше книгата наслуки и четеше първите три реда отгоре на дясната страница). Тоя път излязло: „Tous est pour le mieux dans le meilleur des mondes possibles“, Voltaire, „Candide“273. Ядосал се и хукнал към каляската: „В Скворешники!“ После кочияшът разправяше, че из целия път непрекъснато го подканял да бърза, но като взели да наближават къщата, внезапно наредил да обръща и да кара отново в града и пак почнал: „По-бързо, моля, по-бързо.“ Като наближили вала, „негова милост“ пак се разпоредил да спрат, „па слезе, отби се от пътя и удари през полето; рекох, че някоя човещина му е дала зор, ама го гледам, запря се, па се зазяпа в треволяците и бая време стоя, та взех да се усъмнявам“.