Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Огън! — нареждам.
Топчиите не чакат да им се повтаря. Стрелците отпускат тетивите на лъковете си, пушките припукват, после изгърмяват, а оръдията надават мощен тътен. Трима-четирима мъже лежат и стенат на калдъръма. Вдигнала съм ръка към устата си, ушите ми звънтят от шума, заслепена съм от смрадливия дим; но не помръдвам от мястото си зад гвардейците.
— Огън! — нареждам отново. Приближените на Дъглас се разпръсват преди втората канонада и повличат стенещите си ранени, чиято кръв цапа камъните. Сега пред нас няма никой, но оставаме на позициите си, оръдията са дотъркаляни обратно, заредени отново, стрелците с пушки духат върху нагорещените фитили. Хвърляме погледи от човек на човек, живи сме: твърдо решени сме, изпълнени сме със сурова ярост, че някой се осмелява да тръгне срещу нас, да заплашва нашия крал. Нащрек сме. Мисля, че ще останем тук до полунощ. Не ме е грижа, дори да останем тук с дни. Не ме е грижа за страданието. Не ме е грижа за смъртта. Завладяна съм от ярост. Ако Арчибалд беше тук, бих го убила със собствените си ръце.
Димът започва да се разнася. Ушите ми още звънтят, когато високо над мен, на половината път нагоре по стръмния хълм, виждам мъж на черен кон. Това е Ард. Бих го познала през дим, бих го познала през мрак, бих го познала през пламъците на самия пъкъл. Той гледа право към мен, и аз вдигам очи и го поглеждам.
Сякаш времето спира. Виждам единствено силуета на конника и единственото, което мога да си представя, са тъмните му очи, които някога ме гледаха с такава страст, и все още ме гледат. Застинал е на място: само конят му пристъпва от крак на крак по калдъръма, докато той го държи здраво с твърда ръка. Гледа към мен, сякаш се кани да заговори, сякаш може да препусне надолу по хълма и отново да предяви правата си над мен.
Не свеждам поглед като скромна жена. Не се изчервявам като влюбена жена. С очи, приковани в неговите, изричам високо, достатъчно високо, за да ме чуе:
— Топчии, прицелете се. В конника.
Те нагласят мерниците си. Очакват заповедта ми за стрелба. Моят съпруг, моят враг, докосва почтително шапката си в моя чест — почти мога да видя усмивката му, — обръща коня си и потегля бавно, без никакъв страх, нагоре по каменистия Кралски път и се изгубва от поглед.
Чакаме, сигурни, че хората на Ард се прегрупират или тайно се изкачват по задните стени на двореца, за да ни нападнат в гръб. Чакаме с нерви, изопнати от страх, със страж на всеки вход, със стрели, поставени върху тетивите, топчиите тихо подухват по пламтящите фитили, за да не угаснат. После, най-сетне, чуваме как камбаната на часовниковата кула на „Сейнт Джайлс“ удря четири часа, а после друга камбана, с висок и сладък звук, удря отново една-единствена нота, отново и отново, призовавайки за мир.
— Какво става? — питам настоятелно капитана. — Пратете някого навън да провери.
Преди той да успее да отговори, виждам кон, препускащ опасно бързо, копитата му се хлъзгат по калдъръма, но той се носи напред със светкавична бързина, надолу по стръмния склон от замъка. Зървам на рамото на ездача цветовете на тартана на Стюарт. Това е Хенри Стюарт. Само това лудо момче би яздило толкова бързо надолу по калдъръм. Той дръпва поводите, спира пред топовете и скача от коня си.
Покланя ми се.
— Невредима ли сте?
Кимвам.
— Разрешете да доложа, че кланът Дъглас с Арчибалд Ангъс начело се изтегли от града и портите са затворени за тях — казва той.
— Отидоха ли си?
— Засега. Елате с мен. Нека заведем вас и краля на безопасно място в замъка.
Капитанът изкрещява някакво нареждане към конюшните; някой изтичва за Джеймс. Всички сме чакали този момент цял ден и конете са оседлани и готови. Изкачваме се по хълма в лек галоп. Подвижният мост е спуснат, решетката на крепостната врата — вдигната, портите — отворени, замъкът — гостоприемен, и ние минаваме с тропот по моста и влизаме вътре. Портите се затръшват зад нас, чуваме скърцането на вдигащия се подвижен мост, острото стържене на желязо по желязо и дрънченето на вериги, когато решетката на крепостната врата се спуска.
Хенри Стюарт се обръща към мен.
— Невредима сте, хвала на Бога, невредима сте — гласът му пресеква от вълнение, той ме сваля от седлото и обвива ръце около мен, сякаш сме любовници, сякаш е естествено да ме прегръща, и е редно да облегна глава на рамото му. — Хвала на Бога, любов моя, в безопасност си.
Той ме обича. Мисля, че съм го знаела през цялото време, от първите дни, когато го забелязах в свитата на Джеймс, извисяващ се над другите. Мисля, че го забелязах, когато пуснах кърпичката за Джеймс и го видях да ликува. Когато помогна на Джеймс да свали бронята си, той взе кърпичката ми, с избродираната роза в ъгъла, и я задържа. Сега, повече от година по-късно, ми казва, че тя още е у него. Знаел е оттогава, от онзи момент. Аз знаех единствено, че го харесвам, че ме забавлява, че се радвам на загрижеността му за мен, че се чувствам в безопасност, когато беше с мен. Не бях мислила за любов. Бях толкова разтърсена от многократните изневери на Ард, та бях забравила, че мога да обичам.