Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Доведете другите — казвам ѝ. — Кажете им да отидат в залата ми за аудиенции, и затворете капаците на всички прозорци.
— Кланът Дъглас ли идва? — потръпва тя.
— Не и ако успея да ги спра — казвам.
Влизам бързо в залата си за аудиенции и намирам Дейви Линдзи с Джеймс. Синът ми е блед и нервен. Опитва се да се усмихне, когато ме вижда, и свежда глава за благословията ми.
— Ще удържим двореца — казвам на Дейви над сведената глава на Джеймс. Повдигам Джеймс, правя реверанс и го целувам. — Бъди смел и се постарай да не се доближаваш до прозорците и да не излизаш на стените. Не допускай да те видят, не се превръщай в прицел.
— Какво искат? — пита той.
— Казват, че искат да бъдат върнати в съвета на лордовете, а не съдени като предатели — казва Линдзи сухо. — По странен начин го показват.
— Начинът на Арчибалд — казвам горчиво. — Скрити оръжия, тайно подготвена войска — би трябвало да се срамува от себе си. Колко души уби миналия път?
Английските посланици, полуоблечени, архидяконът — бос, влизат тичешком.
— Французите ли са?
— По-лошо — казвам хапливо. — Вашият приятел Арчибалд Дъглас, със стотици свои хора зад гърба си и без никакъв контрол над всички тях.
Те са пребледнели от страх.
— Какво ще правите?
— Ще ги унищожа — заклевам се.
Холирудхаус е дворец, не замък, но стените са високи и на всеки ъгъл има кули, има и голяма порта, която може да се залости. Чувам мощния рев на топовете от замъка, и разбирам, че Хенри Стюарт сигурно е препуснал като луд нагоре по Кралския път да им нареди да заредят и насочат топовете към всеки, който ги застрашава; замъкът не трябва да падне.
— Изкарайте нашите топове — казвам на капитана на стражата. — Не бива да стигнат дотук.
Нямаме позиции за топове като замък, но те изкарват топовете пред портата и моите хора застават зад тях, с мрачни лица, със струпани зад тях гюлета, готови да обстрелват Кралския път и собствения си град. Пред тях, коленичили на калдъръма, са моите гвардейци с пушки и лъкове.
— За Бога, умолявам ви, не обстрелвайте собствения си съпруг — архидяконът се появява до рамото ми, докато стоя на вратата, озъртайки се също толкова неспокойно, колкото и топчиите ми, за някакъв знак за появата на войските на Дъглас по Кралския път пред нас. — Това би било акт на дръзко съпружеско непокорство. Никакво помирение няма да бъде възможно, никой папа не би могъл да даде опрощение…
— Върнете се в стаята си — изсъсквам. — Това са шотландски въпроси, а освен това, ако не му бяхте дали разрешение за свободно преминаване, той нямаше да е тук.
— Ваша светлост!
— Вървете! Или аз сама ще ви застрелям!
Той отстъпва назад, зашеметен. Хвърля стъписан поглед към калдъръмения път, сякаш се бои, че орда безумци в карирани наметки с цветовете на клановете ще връхлетят насам с ножове между зъбите, и побързва да се махне.
Поглеждам зад себе си. Джеймс е там, с английския си меч на хълбока.
— Върви в залата за аудиенции — нареждам му. — Ако всичко се обърка, нека те заварят на трона. Ако влязат, запази спокойствие и им се предай. Дейви ще ти казва какво да правиш. Не позволявай да те докосват. Нямат право да сложат ръка върху теб — обръщам се към Джеймс Хамилтън, графа на Аран: — Пазете го — казвам. — И пригответе коне за в случай, че трябва да избяга.
— Вие къде ще бъдете? — пита ме той.
Не отговарям. Ако влязат, ще бъда мъртва. Ще минат през моя труп, за да пленят сина ми. Това не е измислена пиеса, това е война между Арчибалд и мен, между клана Дъглас и регентството, между разбойниците и трона. Това е последната ни битка, зная го.
Дейви Линдзи повежда сина ми.
— Бог да ви благослови — казва ми кратко. — Къде е младият Хенри Стюарт?
— Удържа замъка за нас — казвам. — Веднага щом е безопасно, ще се качим там. Бъди готов.
Той кимва.
— Пазете се, ваша светлост.
— Това е битка до смърт — отвръщам.
Цял ден стоим в готовност, научаваме за няколко жертви, малко смут, плячкосване, едно похищение. Чуваме, че хората от клана Дъглас са заели всяка отбранителна позиция и всяка тясна уличка в града, опитват се да щурмуват двореца, но не получават помощ. Гражданите се страхуват от топовете на замъка и на двореца, и им е втръснало от война, особено от боевете в самия град. Повече от всичко друго са им омръзнали Червените Дъглас. Най-сетне, по пладне, след десетки фалшиви тревоги, чуваме забързан тропот и остър писък на гайда, когато един отряд в цветовете на Дъглас се насочва по улицата към нас, с насочени напред пики, с разкривени от ярост лица, сякаш вярват, че може да ни сплашат, за да се предадем.