Върховното кралство [Наследникът]

В крепостта, заобиколен от капитаните си, Лаедрас изучаваше на светлината на големи свещници картата на Горните долини, която неговите разузнавачи постепенно създаваха, колкото повече опознаваха местността. Областта представляваше лабиринт от високопланински долини, проходи, гърловини и долчинки, някои от които сигурно никога не бяха проучвани от човек. Беше идеалното убежище за бунтовниците, които принцът-дракон преследваше, но сега вече дните им бяха преброени. Примката се затягаше около тях.

Наведени над картата, капитаните размишляваха на глас и открито говореха за стратегията, която трябваше да приложат през следващите дни. Трябваше ли да започнат проучването на тази долина веднага щом това станеше възможно или да го отложат за по-късно? Трябваше ли да наблюдават онзи проход? Двама от капитаните бяха дракове — единият с черни люспи, а другият с кървавочервени. Другите трима бяха човеци. Всички носеха мечове на кръста и еднакви, фино изработени ризници в черно и червено. Някои държаха шлемовете си под мишница. Бяха на война, така че бяха готови във всеки един момент да вдигнат лагера и да се бият. В крепостта беше въведено положение на постоянна бойна готовност.

— Тишина! — внезапно заповяда Лаедрас.

Изненадани, капитаните млъкнаха.

Принцът-дракон се беше изправил. Стоеше неподвижен, с поглед вперен някъде далеч, сякаш се съсредоточаваше върху неочаквано възникнал проблем.

— Убиецът на Дракони — рече той.

Така наричаха в Иргаард Меча на кралете. Във Върховното кралство той беше свещен. Но за иргаардците беше прокълнат, изкован, за да убива драконската раса и — според легендата — закален в кръвта на Божествен дракон.

— Той е тук — добави Лаедрас. — Съвсем наблизо.

Усмихна се.

Силите на Меча на кралете бяха големи и заслужаваха от тях да се страхуват. Но той виждаше само едно: реликвата, която търсеше и щеше да е толкова горд да поднесе на майка си, заедно с главата на водача на бунта, а ето че сега му я носеха…