![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Беше настъпила тишина, от която старият Кадфелд се бе възползвал, за да излезе тихичко, съзнавайки, че това, което щеше да се разиграе в стария, загадъчен параклис, не е за него.
— Какво искате? — беше попитал Лорн.
— Да ви помогна.
— Защо?
— Защото имате нужда от помощ. И защото го заслужавате.
— Идвате твърде късно.
— Не мисля така.
Лорн изведнъж беше разкопчал дрехата и ризата си и бе показал петното на Тъмнината върху сърцето си и черните жилки, които започваха от него.
— Това не е единственото, което Тъмнината прави с тялото ми!
Скерен не беше трепнал.
— Не ми казвате нищо ново. Но не Тъмнината ви убива.
— Така ли?
— А гордостта ви.
— Обяснете ми.
Дракът се замисли за миг, като подбираше думите си.
— Приемете съдбата си, Лорн. Престанете да вървите против нея.
— Моята съдба! Само това ви е на устата.
— Защото това е единственото, което има значение. Помислихте си, че можете да се освободите от съдбата си и вижте докъде ви доведе това…
Със стиснати юмруци Лорн рече:
— Не по моя воля бях затворен в Далрот и оставен на Тъмнината!
— Не, но откакто бяхте освободен, всичко тръгна от зле на по-зле, нали? Трябваше да завършите живота си в Мрака на Далрот, а Сивият дракон ви даде втора възможност. Мислите ли, че е било просто ей така? Че е било за да… си живеете живота?
— Наистина, като се замисля, всичко в този живот се плаща. И грешките, както и доброто… А ако бях по-покорен, щях ли да страдам по-малко? Щях ли да накарам другите да страдат по-малко?
— Несъмнено.
Лорн си помисли за Алисия и погледът му помръкна.
— Съдбата на всекиго прилича на течаща вода. Някои са мирни поточета. Други са рекички. Неколцина само са буйни големи реки, които привличат към себе си потоците на други съдби.
— А моята каква е? Поточе, рекичка или пълноводна река?
— Вашата съдба е бушуващ порой. Да се борите против него означава да се изтощите, да се разкъсате и нараните и дори да загинете в желанието си да достигнете брега. Но ако се оставите да се понесете…
— В бушуващ порой? Това не спестява нито скалите, нито водовъртежите.
— Не, но ви позволява да ги видите и да ги избягвате или да ги посрещнете, но като сте подготвен за тях. А това позволява също така отломките, които течението отнася и завихря като вас, да ви удрят не толкова силно. Може би дори ще успеете да се заловите за някоя от тях. Може бе дори ще намерите тук-там някой остров, където да си отпочинете, преди отново да се гмурнете във водата.
— Всичко това е само поезия. Погледнете ме! Погледнете в какво се превърнах!
— Превърнахте се в човек, когото ненавиждате. Не се превръщайте в някого, когото ще презирате.
Тези думи постигнаха своето.
Лорн впи поглед в очите — влечугови и тюркоазени — на драка. Но нищо не прочете в тях. Щеше му се да се ядоса, но не успяваше. Почувства се уморен, смазан от огромната тежест на съжаление, угризения и отчаяние.
— Вече не съм нищо, Скерен.
— Вие сте справедлив човек. Винаги сте бил такъв. Ако спазвате вашата справедливост, ще тръгнете по правилния път. В този свят Тъмнината е аномалия. Тя е болест, от която той страда, но за която не може да се каже, че е пагубна. Ще кажете ли, че чумата е пагубна? Или някое диво животно? Или някой луд?
— Не.
— Тъмнината е хаос и разруха, но не е Злото.
— А съдбата не е Доброто.
— Започвате да разбирате. Да, съдбата не е Доброто. Тя е това, което трябва да бъде и това, което ще бъде. Нищо повече.
— Тогава, ако приема съдбата си…
— Не ви обещавам, че ще се освободите от Тъмнината. Но ще ѝ дадете по-тежък отпор, отколкото ако вървите против справедливостта и въжделенията си.
— Не изпитвам призвание да се жертвам, за да спасявам света.
— Кой иска това от вас?
— Искам да кажа, че вече не съм човекът, който бях преди Далрот. Изгубих илюзиите си. Идеалите ми вече не са същите.
— Но все още знаете кое е справедливо и кое трябва да бъде направено, нали?
Тогава Лорн беше помислил и се бе съгласил.
Казваше се Лаедрас.
Беше принц-дракон и във вените му течеше кръвта на Черната хидра — Орсакир, Дракона на смъртта и на нощта. Облечен в пълно бойно снаряжение, чиято стомана хвърляше мрачни отблясъци, с кървавочервен плащ на раменете, той беше седнал с равнодушие, изпълнено с надменност, на трон, покрит с черни кожи. Драконовите му очи заблестяха от радост, когато бутнаха Лорн пред него и той падна на колене.
— Вдигнете го.
Двамата войници, които ескортираха Лорн, го повдигнаха под мишниците и го накараха да застане прав. Стъпил несигурно на краката си, той изглеждаше така, сякаш за него беше въпрос на чест да стои прав. Този прилив на гордост у един победен противник развесели Лаедрас още повече че Лорн представляваше жалка гледка: изтощен, мръсен и разгърден, ранен в рамото и по челото, покрит с кръв, която само отчасти беше негова.