Торбарите [bg]

Той кимна.

— Видях какво стана долу. Крайно време беше Тони да си го получи.

— Не го ли харесваш?

— Никой не го обича — обясни тя. — Но всички се боят от него. Ченгето ме разпита какво е станало. Казах му, че е злополука. Крикът паднал отгоре му.

Погледнах я в очите. Честен и открит поглед.

— Симпатичен си — каза тя. — Харесваш ми. — Извади нещо от джоба и му го подаде. Приличаше на малка туба аспирин, обаче надписът беше „Henri France De Luxe“. — Хич не се тревожи — продължи тя. — Най-доброто ни качество. Можеш да четеш вестник през него. Сама съм го проверявала и пакетирала.

— Благодаря.

— Трябва де се връщам на работа — приключи тя. — Ще се видим.

— Ще се видим.

Погледна малката кутийка в ръката си и я отвори. Права беше. Можеше да се чете през него. На дъното имаше листче хартия. На него с черен молив бе написано името Вети и един телефонен номер.

Уагнър седеше зад бюрото, когато Дейвид влезе.

— Извади голям късмет — посрещна го той. — Докторът каза, че Тони имал само мозъчно сътресение и няколко счупени ребра. Ще му сложат дванайсет шева на бузата обаче.

— Той е имал късмет — каза Дейвид. — Беше нещастен случай.

Погледът на майстора се сведе под неговия.

— Гаражът отсреща поиска десет долара, за да поправи крика.

— Ще им ги дам утре.

— Няма нужда — бързо каза Уагнър. — Вече им платих.

— Благодаря.

Майсторът пак вдигна поглед. Очите му срещнаха тези на Дейвид.

— Ех, да можехме да забравим случилото се тази сутрин — каза той с глух глас. — Да започнем всичко отново.

Дейвид го изгледа за миг. После се усмихна и протегна ръка.

— Казвам се Дейвид Улф — заяви той. — Трябва да се представя на майстора, за да ми даде работа.

Майсторът погледна ръката на Дейвид и я стисна.

— Аз съм Джек Уагнър, майсторът — каза той. Ръкостискането му беше уверено. — Ела да те представя на момчетата.

Когато Дейвид се обърна към опаковъчните маси, всички мъже му се усмихваха. Изведнъж бяха престанали да бъдат чужди. Бяха приятели.