Край Рио де ла Плата

— Действително ли те са търсените хора?

— Така мисля. Описанието им съвпада напълно. Най-опасен бил онзи с кожените дрехи. Който го залови, ще получи от Хордан три хиляди книжни талера.

— Animo![62] Аз ще ги спечеля!

— Впрочем искам да бъда напълно сигурен и да се убедя, че не съм се излъгал. При нас има един човек, който е бил в главната квартира, когато тези типове са се намирали там. Той ги е огледал много добре и аз ще го изпратя да дойде тук, за да ги види със собствените си очи.

— Но нека бъде предпазлив, за да не заподозрат нещо!

— Да, защото този с кожените дрехи и на мен не повярва, че съм гаучо. Отвратителен човек! Но ние ще му подрежем крилата!

— Нима наистина е толкова опасен?

— Всеки от групата им е опасен. По-добре е да използваме хитрост, отколкото сила.

— Но това е излишно, сеньор. Помислете само — макар и случайно, разполагаме с близо четиристотин войници, които бяха тръгнали за границата. Половината от тях са вече тук и са заели всички изходи и корали. Другата половина ще пристигне след по-малко от четвърт час. Защо ни е необходима тогава чак толкоз голяма предпазливост?

— Защото вие не познавате тези хора. Майор Кадера каза, че Сатаната се е вселил в тях. Ще трябва да изчакаме, докато заспят. После безшумно ще се промъкнем до тях и ще ги връхлетим. Така ще ги заловим, без да пролеем нито капка кръв. Къде ще спят?

— Или на открито, или в хамбара.

— Защо не в тази стая?

— Защото тук искат да спят господа офицерите.

— Спокойно можеха да се откажат. Ако онези мъже бяха останали да нощуват тук, така можехме най-лесно да се справим с тях.

— Да, ама не знаех. Взех ги само за някакви скитници.

Двамата продължиха разговора си, но тъй като трябваше да бъда при огъня, когато те излезеха от ранчото, аз се промъкнах обратно при моите хора и там зачаках появяването им. Само след някоя и друга минута лейтенантът прекрачи прага на входната врата, но за съжаление беше сам. Трябваше ли да го оставя необезпокоявано да се отдалечи, за да не събудя подозренията на ранчерото? Този въпрос бе много важен. Задържех ли лейтенанта, ранчерото можеше да ми се изплъзне, като бързо си плюеше на петите. Но оставех ли офицера спокойно да се отдалечи, тогава пленяването на ранчерото нямаше да ми донесе никаква полза. Затова се отказах да задържам когото и до било от двамата и оставих лейтенанта необезпокоявано да мине покрай нас.

До този момент не бях казал нищо на спътниците си.

Все пак те бяха разбрали, че се е случило нещо, за което сигурно щях да ги осведомя. И щом младият офицер изчезна от погледите ни, попитах полковника:

— Преди малко извърнахте глава. Защо?

— Сеньор, издаден съм — отвърна той.

— Този мним гаучо ви познава, нали?

— Да. Той е офицер, лейтенант на служба при Лопес.

— Преди време е бил в Буенос Айрес, а после, — както чух, — бил преминал на страната на Хордан. Така каза на ранчерото.