Черепният трон

— Ваше Височество — той погледна към Роджър, — майстор Полухват. Аз съм Кийрън, кралски вестител на херцог Юкор, Светлината на планините и Пазител на северните земи, господар на Мливари.

Той зачака Аманвах да му поднесе ръката си за целувка, но в Красия мъжете и жените не се докосваха, особено омъжените жени, а най-вече дама’тингите. Аманвах само леко му кимна с глава, като на прислужник, който ѝ е донесъл питие.

Кийрън се прокашля.

— Моля, позволете ми да ви представя Нейно Височество принцеса Лорейн от Мливари, най-малката дъщеря на херцог Юкор.

Напред пристъпи една жена и Роджър веднага видя, че слуховете са верни. Говореше се, че всичките дъщери на Юкор са наследили неговата физика, и квадратното лице на Лорейн приличаше много на онова, което бе изсечено на мливарските монети.

Тялото ѝ, високо и широкоплещесто, също доста приличаше на мъжко. Изглеждаше достатъчно силна, за да може да се пребори дори с Уонда. Косата ѝ все още бе запазила златистия си цвят, без следа от сиво, но лицето ѝ бе загубило изцяло младежката си мекост. Вече беше преминала трийсет и пет, може би отдавна. Достатъчно стара за политически брак.

Аманвах се поклони, но отново съвсем леко — израз на уважение, но не и на равенство.

— За мен е чест, Лорейн вах Юкор. Радвам се, че не съм единствената принцеса в чужд град.

Не си пролича дали Лорейн е усетила обидата. Политиката на красиянските поклони си имаше свой език. Но нейният поклон беше точно копие на този на Аманвах — израз на равенство и на предизвикателство.

Но след това жената направи нещо, което обезоръжи и двамата.

— Честта е моя, Аманвах, дъще на Ахман — каза Лорейн на красиянски.

Аманвах примигна и веднага премина на родния си език.

— Говорите езика ми?

Лорейн се усмихна.

— Разбира се. Една образована дама може да води разговори на масата на всички мъртви езици, макар никой от нас да не е имал възможността да говори с носителите им. Сигурна съм, че ще бъдете засипана с покани за чай от нетърпеливи благороднички, които искат да упражнят своя красиянски.

— Мъртви езици? — попита Аманвах.

— Рускански, лимнийски, албийнски и красиянски — отвърна Лорейн.

— Моят език трудно може да се нарече мъртъв — каза Аманвах.

Лорейн отвърна с лек поклон.

— Разбира се. Но от векове не сме приемали никой от вашия народ в двореца. От северняшка перспектива езикът вече не се използва.

— Вашето образование ще ви послужи добре — каза Аманвах. — Заровете предсказаха голямо възраждане на красиянскоговорещи на север.

Усмивката на Лорейн проблесна опасно.

— Не бих била толкова сигурна.

Някакъв мъж се прокашля, разчупвайки напрежението.

— Позволете ми да ви представя моя кавалер, лорд Самент — каза Лорейн, преминавайки на тесански, и посочи последния член на групата си. Мъжът се чувстваше удобно в богатите си дрехи, но със студените си очи приличаше повече на телохранител, отколкото на придружител. Той се поклони.

— Ще ви оставя да пообщувате с останалите — каза Лорейн на Аманвах. — Просто исках да се запозная с вас. Несъмнено ще имаме време да се опознаем по-добре след вечеря в женското крило.

След тези думи мливарците се отдалечиха със същата бързина, с която се бяха появили.

— Кавалер? — попита Аманвах.

— По-скоро придружител — каза Роджър. — Райнбек е имал няколко жени, но никоя не е успяла да му роди дете. Лорейн е следващата надежда.

— Едва ли ще се справи по-добре, ако преди нея са минали няколко — рече Аманвах. — По всичко личи, че проблемът е в него.

— Не те съветвам да го казваш в изискана компания. Лорейн поне има две деца, които доказват плодовитостта ѝ.

Аманвах го погледна.

— Херцогът на Мливари изпраща на съперника си застаряваща годеница, която дори не е девствена? Какво се е случило с бащата на синовете ѝ?

— Юкор ги разведе и я изпрати на юг — отвърна Роджър.

Аманвах изсумтя.

— Отчаян опит да създаде съюз срещу баща ми.

— Можеш ли да ги виниш? — попита Роджър.

— Не — отвърна тя, — но накрая няма да има никакво значение.

Беше безсмислено да спорят. Аманвах проявяваше мъдрост за много неща, но когато станеше дума за баща ѝ, тя виждаше само онова, което искаше. Той беше Шар’Дама Ка и владичеството му беше неизбежно.

— Малкият Роджър вече женен мъж — разнесе се нечий глас и когато Роджър се обърна, видя, че към него се приближава херцогинята майка, придружавана от херцогиня Мелни. — На колко години беше, когато те хванах да се катериш по рафтовете в кралската библиотека?

Роджър се преви в нисък поклон.

— На пет, Ваша Светлост.

Гърбът го заболя, когато си спомни инцидента. Графинята майка само беше изпуфтяла, но това можеше да е и заповед, защото щом излезе, в ръката на Джеса се беше появил ремък.