Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Той липсва и на двама ни — каза той. — Но животът продължава. И според мене обичаите са твърде… твърде стари.
Беше изненадана да чуе такова нещо. Повече приличаше на нещо, което би казал Хан Чин. Винаги бе смятала, че Ли Юан е оформен по образ и подобие на баща си. Традиционен. Скован от обичаите.
Той я пусна и се обърна с лице към нея.
Сега Ли Юан се усмихваше. Отново се обърка. Какво ставаше? Защо настроението му се бе сменило толкова бързо? Тя се втренчи в него и откри, че когато той се усмихва, приликата с Хан повече биеше на очи. Но Хан винаги се усмихваше. Очите му, устата му бяха създадени за смях.
Тя отмести поглед със смътно безпокойство. Ли Юан бе твърде напрегнат за нейния вкус. Също както и у баща му, и у него имаше нещо плашещо, почти ужасно: суровост, която предполагаше жестокост. И все пак, застанал там, усмихнат, той изглеждаше съвсем различен — почти й харесваше.
— Беше трудно, знаеш ли. Тази сутрин… да оседлая така коня на Хан…
Думите му отново дойдоха неочаквано. Усмивката му угасна, превърна се в момчешко изражение на копнеж и загуба.
Това я трогна дълбоко. За първи път тя прозря през маската му на рано съзрял разум и видя колко уязвим бе той, колко крехък — въпреки всичко. Дори и онзи епизод след смъртта на Хан не й го бе разкрил. Тогава тя бе решила, че е скръб, а не уязвимост. Сега прозрението й я развълнува и когато той отново вдигна очи към нея, забеляза колко наранен изглеждаше, колко пълни с болка бяха очите му. Прекрасни очи. Тъмни лешникови очи. Досега не ги беше забелязвала.
Смъртта на Хан го бе разтърсила дълбоко, виждаше това. Той бе загубил много повече от нея. Тя мълчеше — страхуваше се, че ще каже нещо погрешно — и го гледаше, гледаше този мъж-момче, любопитството й бе възбудено, симпатиите й — пробудени.
Той се намръщи и отмести поглед.
— Затова дойдох тук. Да ти поднеса подарък.
— Подарък?!
— Да. Андалуския жребец.
Тя поклати объркано глава.
— Но баща ти…
Той я погледна право в очите.
— Вече говорих с баща си. Каза, че конят е мой и мога да правя с него каквото си искам — той сведе глава и преглътна. — И аз ти го давам. Вместо арабската кобила.
Тя се засмя късо.
— Но тя беше на Хан, не беше моя.
— Знам. Въпреки това искам да го приемеш. Хан ми е казвал колко обичаш ездата.
Този път смехът й бе по-богат, по-дълбок и когато Ли Юан отново я погледна, видя радостта на лицето й.
— Е, Ли Юан, та това е… — тя млъкна и просто го погледна с широка усмивка на уста. После импулсивно се устреми към него, прегърна го и го целуна по бузата.
— Значи, приемаш? — прошепна той тихо в ухото й.
Тихият й смях го обля на вълнички.
— Разбира се, Ли Юан. Благодаря ти. От все сърце ти благодаря.
Когато тя си отиде, той се обърна и се загледа след нея — все още усещаше докосването й, топлината на бузата си там, където го бе целунала. Затвори очи и вдъхна аромата й.
— МЕИ ХУА — сливов цвят — във въздуха и по дрехите му, там, където тя се бе докоснала до него. Потръпна — мислите му кръжаха във водовъртеж, пулсът му беше ускорен.
Сливата. С кожа като лед и нефритова костилка — сливата. Тя беше символ на зимата и девствеността. Но цъфтенето й довеждаше пролетта.
— МЕИ ХУА… — той прошепна думите едва-едва и ги остави да се смесят с аромата й, после се обърна, почервенял от мисълта, която му бе дошла наум. МЕИ ХУА. Така наричаха и сексуалното удоволствие, защото застилаха леглото на булката с чаршафи с цвета на сливов цвят. Толкова невинен аромат и все пак…
Той потрепна и отново вдъхна дълбоко. След това се обърна и забърза със свити юмруци, с лице, пламтящо в цвета на лятото.
— След като за последен път ти бе сред нас, Хауард, настъпиха някои промени.
— Виждам.
Де Вор се извърна за миг и се усмихна на Бердичев, после отново насочи вниманието си към онова, което се разиграваше зад еднопосочното огледало, заемащо цялата стена на кабинета.
— Кои са те?
Бердичев се приближи и застана до него.
— Симпатизанти. Предимно хора с пари. Приятели на нашия домакин Дъглас…
Залата, към която гледаха двамата мъже, беше огромна; по-скоро беше градина, отколкото стая. Декорирана бе с хълмчета и с тесни пътечки, с малки, осветени отдолу езерца, малки храмове, внимателно разположени ивици храсти и скали, сенчести върби, канелени дървета и нежни БУТОН. Хората се разхождаха нехайно насам-натам, говореха си, хапваха и пийваха. Но приликите с минали събирания свършваха дотук. Прислужниците, които сновяха между тях, вече не бяха ХАН. Всъщност никъде не се виждаше нито един ХАН.