Средното царство

— Красив е, татко, и аз много се радвам на подаръка ти. Но ако трябва да имам кон, то той трябва да е конят на Хан Чин. Аз трябва да се превърна в брат си.

Ниско изненадано мърморене се разнесе сред гледащата тълпа, но самият Танг не каза и дума — само едва забележимо присви очи, устните му леко потрепнаха. Инак той стоеше съвсем неподвижно, приковал поглед в сина си.

Главният жокей се върна минута по-късно, повел кобилата. Черната кобила подуши из въздуха и леко сведе глава, сякаш поздравяваше другия кон. После, тъкмо когато изглеждаше, че се е успокоила, отскочи рязко встрани и опъна юздата. Хун Фен-Чан успокои кобилата, като я тупаше по врата и й шепнеше, след това я поведе към Ли Юан.

Това беше конят, който генерал Толонен бе купил на Хан за седемнадесетия му рожден ден; конят, който Хан Чин яздеше всеки ден до смъртта си. Черна, одухотворена кобила, с черна кожа и черен нрав, с очи, пълни с огън. Беше по-ниска от андалусеца с една педя и все пак никой не можеше да отрече грацията и силата й.

— Е, татко?

Всички погледи се насочиха към Танга. Ли Шай Тун стоеше гологлав, яркосинята му туника висеше свободно от раменете и се ветрееше на свежия утринен вятър; единият му крак беше леко изнесен напред, ръцете му кръстосани на гърдите, дланите обгръщаха раменете. За онези, които го познаваха, това бе характерна поза, както и усмивката, която отправи към сина си — тъмна, иронична усмивка, — сякаш едновременно се забавляваше и преценяваше.

— Първо трябва да я обяздиш, Лу Юан.

Ли Юан прикова за миг поглед в очите на баща си, поклони се, след това се обърна и без никакво колебание се метна на седлото. Дотук добре. Кобилата изобщо нямаше време и да помисли, когато Ли Юан се наведе, бързо хвана юздите й и леко я пришпори.

Изненаданият му поглед, когато кобилата тръгна назад, предизвика сред публиката и затаяване на дъха, и смях. Само Тангът остана мълчалив и неподвижен. Хун Фен-Чан танцуваше пред коня и се опитваше да сграбчи юздата, но Ли Юан му кресна ядосано и би му махнал с ръка да се отстрани, ако не се бе вкопчил в юздите с две ръце.

Кобилата се дърпаше, отскачаше, танцуваше, мяташе се насам-натам, отстъпваше назад, после се втурваше напред и навеждаше глава, като се опитваше да хвърли ездача от гърба си. Но Ли Юан се държеше, зъбите му скърцаха, лицето му бе решително. И бавно, много бавно движенията на кобилата се успокоиха. Ли Юан с усилие я накара да извърне глава и упоритото животно пристъпи две крачки по-близо до Танга.

— Е, татко, моя ли е?

Лявата длан на Танга се премести от рамото към брадата му. След това той се разсмя — топъл, сърдечен смях, който отекна наоколо.

— Да, Ли Юан. Поне по име. Но внимавай с нея. Дори и на брат ти му беше трудничко.