Пазителката на гълъбиците

Последния път, когато видях Елеазар в Йерусалим, валеше дъжд. Това бе неочаквано събитие, от което се нуждаехме отдавна, и ни донесе радост. Прахта се уталожи, дърветата повдигнаха ръцете си към небето. Отново се изпълних с живот, момичето край фонтана, плуващата в реката, онази, която не се страхуваше да потъне. Стоях на улицата пред къщата на леля си, докато подгизнах цялата. Най-накрая го видях: крачеше из градината с плавни движения, станал едно с бурята, която се изливаше върху нас, наводняваше улиците и принуждаваше хората да останат в домовете си.

Само той можеше да утоли жаждата ми.

Извиках го, както се бях научила да викам дъжда. Дори не бях прошепнала името му и все пак той ме чу. Вярвах, че ще се разведе с жена си и ще ме въведе в дома си; другите ходеха при майсторките на кешафим и в отчаянието си бяха готови да платят всяка цена за талисмани и магии, но аз бях убедена, че никога няма да се нуждая от любовно заклинание за него.

Но Елеазар дойде и ми каза, че жена му имала доказателство, че съм била в леглото му.

— Тя се кълне, че сламеникът, на който спим, е боядисан в червено от къната по кожата ти.

Леля ми, която ме презираше, й бе казала за рисунките по тялото ми, за да я предупреди, и тя бе погледнала под завивката, която бе изтъкала за съпруга си, и бе открила следите ми. Моят възлюбен ми бе обещал, че аз съм негова законна жена също като нея, но сега видях истината, изписана на лицето му; копнежът му към мен бе преплетен с тъга. Ако наистина бяха открили червен цвят на мястото, където бяхме спали заедно, това бе предсказание за моята съдба. Но не бе следа от кожата ми, а от кръвта ми, защото сърцето ми бе разбито и бе прокървило.

Усетих наближаваща опасност, обзе ме тревога, каквато не бях изпитала дори когато напусках майка си. Спомних си какво ми бе казала в деня, в който видях бъдещето си. Част от мен жадуваше да бе останала до нея, макар да знаех, че къщата ни вече е отнета. Сигурно вече нови обитатели стояха до фонтана, в който растяха белите лилии. Плачех за тези редки цветя, когато трябваше да оплаквам съдбата си. Казах, че не мога да живея без тях, държах се като луда. Братовчед ми се притесни ужасно; каза ми да го изчакам там и изтича до пазара, за да ми донесе шишенце с техния аромат. Подаръкът трябваше да ме зарадва, защото ухаеше на лилии, но това бяха червените лилии, които растяха из полетата на Моаб, не онези, които познавах като малка в Александрия. Разплаках се по-силно, защото едва сега осъзнах какво бях почувствала още като дете, когато бях не по-голяма от Йаел, и бях видяла бъдещето си в Нил. Разбрах, че съм обречена да губя.

— Ще се обърна с молба към баща ми и чичовците ми да влезеш в дома ни като втора съпруга — обеща ми Елеазар.

Това се правеше често, особено сред по-заможните семейства в града, сред които имаше малко мъже или ако първата съпруга не бе успяла да роди дете. Моят възлюбен бе почитан мъж, но млад и не смееше да противоречи на родителите си. След време щеше да преодолее тази си слабост и да се присъедини към зилотите, които се противопоставяха на свещениците в Храма, но сега все още зависеше от милостта на близките си.