Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
ТОЙ ПРИСТИГНА В „Кохран Фарм“ към дванайсет часа на следващия ден само за да разбере, че Анита Кохран бе отишла до едно пасище в някаква област с названието Макаука, която се намираше на още сто и двайсет километра на запад.
Бе станало четири часа, докато Микаел успя да се добере дотам по безброй backroads[135]. Той спря до една порта. До нея имаше група овцевъди, които се бяха събрали около предния капак на един джип и пиеха кафе. Микаел излезе от колата, представи се и обясни, че търси Анита Кохран. Всички погледи се обърнаха към мускулест трийсетгодишен мъж, от когото явно зависеха решенията. Той бе гол от кръста нагоре и бе загорял по местата, които тениската не покриваше. Носеше каубойска шапка.
– Well mate[136], шефката е на няколко мили оттук в тази посока – рече мъжът и посочи с палец.
Той погледна скептично колата на Микаел и добави, че едва ли бе много разумно да продължи с такава една японска играчка. Накрая почернелият атлет каза, че той също трябвало да отиде там и можел да закара Микаел с джипа си, най-подходящия автомобил за каменистия терен. Микаел благодари и си взе чантата с компютъра.
МЪЖЪТ СЕ ПРЕДСТАВИ КАТО Джеф и обясни, че е Studs Manager at the Station. Микаел го помоли да му разясни какво означава това. Джеф му хвърли един поглед и констатира, че Микаел не бе тукашен. Той обясни, че длъжността Studs Manager приличала на тази на главния касиер в банка, само че той управлявал овце вместо пари. Station пък била австралийската дума за ранчо.
Те продължиха да разговарят, докато Джеф бодро караше джипа с около двайсет километра в час през едно дефиле под наклон от двайсет градуса. Микаел благодари на щастливата си звезда, че не се бе опитал да дойде дотук с колата под наем. Той попита какво има долу в дефилето. Отговорът бе – пасище за около седемстотин овце.
– Доколкото разбирам, „Кохран Фарм“ е доста голяма.
– Да, една от най-големите в Австралия – отвърна Джеф гордо. – Имаме около девет хиляди овце в района Макауаки, но разполагаме и със stations както в Нов Южен Уелс, така и в Западна Австралия. Общият брой на овцете е около шейсет и три хиляди.
Те излязоха от дефилето и продължиха по един хълмист, но по-лек терен. Изведнъж Микаел чу стрелба. Видя трупове на овце, големи огньове и около дванайсетина работници. Както изглеждаше, те всички държаха пушки. Явно умъртвяваха овце.
Микаел с нежелание направи асоциация с библейския жертвен агнец.
След това видя една жена с къса руса коса, облечена с дънки и риза на червени и бели карета. Джеф спря на няколко метра от нея.
– Hi boss. We got a tourist[137] – рече той.
Микаел слезе от джипа и я погледна. Тя го изгледа въпросително.
– Здравей, Хариет. Доста време мина от последната ни среща – каза той на шведски.
Никой от работниците на Анита Кохран не разбра думите му, но видяха реакцията ѝ. Тя пристъпи крачка назад, а по лицето ѝ бе изписан ужас. Хората на Анита Кохран явно имаха закрилническо отношение към шефа си. Те спряха да се смеят и се стегнаха, готови да се нахвърлят върху странния мъж, който очевидно я притесняваше. Учтивостта на Джеф веднага се изпари, когато той пристъпи към Микаел.
Микаел осъзнаваше, че се намира в непристъпен район на другия край на земното кълбо, обграден от група потни овцевъди с пушки в ръце. Анита Кохран трябваше да каже само една дума и те щяха да го разкъсат на парчета.
В следващия миг обаче нещата се успокоиха. Хариет Вангер махна с ръка и мъжете отстъпиха няколко крачки назад. Тя се приближи до Микаел и го погледна в очите. Лицето ѝ бе потно и мръсно. Микаел забеляза, че русата ѝ коса бе по-тъмна в корените. Беше по-възрастна и лицето ѝ бе по-слабо, но тя се бе превърнала в красива жена точно както загатваше снимката от първото ѝ причастие.
– Срещали ли сме се преди? – попита Хариет Вангер.
– Да. Аз се казвам Микаел Блумквист. Ти ме гледаше през лятото, когато бях на три години. Тогава бе на дванайсет или тринайсет.
След няколко секунди погледът ѝ се проясни и Микаел видя, че тя изведнъж си го спомни. Изглеждаше изненадана.
– Какво искаш?
– Хариет, аз не съм ти враг. Не съм тук, за да ти навредя. Но трябва да поговорим.
Тя се обърна към Джеф, каза му да поеме след нея и направи знак на Микаел да я последва. Повървяха около двеста метра и стигнаха до бяла брезентова палатка, разпъната в малка горичка. Хариет му посочи да седне на сгъваем стол до една разнебитена маса, напълни леген с вода и си изми лицето. След това го подсуши, влезе в палатката и смени ризата си. Извади две бири от една хладилна чанта и седна срещу Микаел.
– Добре. Говори.
– Защо убивате овцете?
– Върлува епидемия. Повечето от тези овце вероятно са здрави, но ние не можем да рискуваме болестта да се разпространи. Принудени сме да умъртвим шестстотин овце през следващата седмица. Така че не съм в особено добро настроение.