Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
– А кучетата имат ли бълхи? – бе отговорът на Trinity.
АНИТА ВАНГЕР ЖИВЕЕШЕ в малка къща в спретнатото предградие Сейнт Албанс, на около час с кола в северна посока. От буса я видяха как се прибра и отключи вратата в седем часа вечерта. Те я изчакаха да си вземе душ, да хапне и да седне пред телевизора, преди Микаел да позвъни на вратата.
Отвори му жена, която бе почти идентично копие на Сесилия Вангер. На лицето ѝ беше изписана учтивост, примесена с недоумение.
– Здравейте, Анита. Казвам се Микаел Блумквист. Хенрик Вангер ме помоли да ви посетя. Предполагам, че новините за Мартин са достигнали до вас.
Изражението на лицето ѝ се промени от учудено на изпълнено с бдителност. Веднага щом чу името му, тя разбра кой беше той. Бе поддържала връзка със Сесилия Вангер, която очевидно ѝ бе казала, че му е ядосана. Но споменаването на Хенрик Вангер означаваше, че трябва да го пусне вътре. Покани го в дневната. Той се огледа. Домът на Анита Вангер бе обзаведен с вкус. Личеше си, че собственичката има доста пари и добра кариера, но живее изолирано. Той забеляза, че над камината, която бе преустроена на газова печка, имаше картина с автограф от Андерш Зорн[130].
– Извинявам се за безпокойството, предизвикано от неочакваното ми посещение, но така и така бях в Лондон. Опитах се да ви се обадя през деня.
– Разбирам. За какво става въпрос? – интонацията ѝ бе отбранителна.
– Смятате ли да дойдете на погребението?
– Не. С Мартин не бяхме близки, а и няма как да взема отпуск.
Микаел кимна. В продължение на трийсет години Анита Вангер се бе опитвала да стои настрана от Хедебю, доколкото бе възможно. Тя почти не беше стъпвала там, след като баща ѝ се бе заселил отново на острова.
– Искам да знам какво се е случило с Хариет Вангер. Време е истината да излезе наяве.
– Хариет? Не разбирам за какво говорите.
Престореното ѝ учудване предизвика усмивка у Микаел.
– Вие сте били най-близката ѝ приятелка в семейството. С вас е споделила ужасната си история.
– Вие сте луд – рече Анита Вангер.
– Може би сте права – отвърна ѝ Микаел спокойно. – Анита, вие сте били в стаята на Хариет през въпросния ден. Мога да го докажа със снимка. След няколко дни ще докладвам на Хенрик, след което всичко ще бъде в негови ръце. Защо не ми разкажете какво се е случило?
Анита Вангер се изправи.
– Напуснете дома ми веднага.
Микеал се изправи.
– Добре, но рано или късно ще ви се наложи да говорите с мен.
– Нямам какво да ви кажа.
– Мартин е мъртъв – натърти Микаел. – Вие никога не сте го харесвали. Мисля, че сте се преместили в Лондон, за да не ви се налага да виждате не само баща си, но и Мартин. Това означава, че вие сте знаели, а единственият човек, който би могъл да ви разкаже, е Хариет. Въпросът е как сте се възползвали от това знание.
Анита Вангер затръшна вратата под носа на Микаел.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕ УСМИХНА ДОВОЛНО на Микаел, докато сваляше микрофона, който носеше под ризата си.
– Тя вдигна телефонната слушалка трийсет секунди, след като ти затвори вратата – рече Лисбет.
– Кодът е на Австралия – докладва Trinity и остави слушалките на малката работна маса в буса. – Трябва да проверя area code[131].
Той затрака на компютъра си.
– Окей. Тя е позвънила на този номер. Той е на абонат от Тенат Крийк, северно от Алис Спрингс в Нордърн Територи[132]. Искаш ли да чуеш разговора?
Микаел кимна.
– Колко е часът в Австралия сега?
– Около пет сутринта.
Trinity пусна дигиталното аудио устройство и го включи към една тонколона. Микаел чу осем сигнала свободно, след което някой вдигна слушалката. Разговорът бе проведен на английски.
– Здравей. Аз съм.
– Хммм, вярно, че съм ранна птица, ама…
– Мислех да се обадя вчера… Мартин е мъртъв. Загина вчера при катастрофа.
Мълчание. След това се чу нещо като покашляне, което вероятно трябваше да се тълкува като „Добре“.
– Но имаме проблем. Един ужасен журналист, нает от Хенрик, се отби току-що у нас. Задаваше въпроси какво се е случило през 1966 година. Знае нещо.
Отново мълчание. След това в слушалката прозвуча заповеден тон.
– Анита, затвори. Известно време няма да поддържаме контакт.
– Но…
– Напиши ми писмо. Кажи ми какво се е случило.
След това разговорът приключи.
– Твърдо момиче – рече Лисбет Саландер. В гласа ѝ прозвуча възхищение.
Върнаха се в хотела малко преди единайсет вечерта. От рецепцията им помогнаха да резервират места за първия възможен полет до Австралия. След няколко минути разполагаха с билети за самолета, който щеше да излети за Канбера, Ню Саф Уейлс, в 19,05 на следващата вечер.