Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
След като уточниха всички детайли, те се съблякоха и се строполиха в леглото.
ТОВА БЕ ПЪРВОТО ПОСЕЩЕНИЕ на Лисбет Саландер в Лондон и те прекараха сутринта в разходка по Тотнъм Корт Роуд и в Сохо. Пиха кафе лате на „Олд Кемптън Стрийт“. Докато Микаел плащаше сметката, Лисбет включи мобилния си телефон и откри, че бе получила есемес.
– Драган Армански иска да му се обадя.
Тя позвъни на шефа си от рецепцията. Микаел чакаше настрана и изведнъж видя как Лисбет се обърна към него със застинало лице. Той веднага отиде при нея.
– Какво има?
– Мама е мъртва. Трябва да се прибера.
Лисбет изглеждаше толкова отчаяна, че Микаел я прегърна. Тя го отблъсна.
Пиха кафе в бара на хотела. Когато Микаел ѝ каза, че ще отмени резервациите за Австралия и ще се прибере с нея в Стокхолм, тя поклати глава.
– Не – отсече Лисбет. – Не можем да зарежем работата сега. Ще трябва обаче да заминеш сам за Австралия.
Те се разделиха пред хотела и всеки се качи на автобуса към съответното летище.
ГЛАВА 26 Вторник, 15 юли – четвъртък, 17 юли
МИКАЕЛ ПЪТУВА с вътрешен полет от Канбера до Алис Сприйнгс, което всъщност беше единствената алтернатива, като се има предвид, че пристигна в Австралия късно следобед. За да измине оставащите четиристотин километра в северна посока, можеше да избира между това да наеме самолет или кола. Той се спря на второто.
Един непознат с библейския псевдоним Joshua, който бе част от мистериозната международна мрежа на Plague, а вероятно и на Trinity, бе оставил плик за Микаел на бюрото за информация на летището в Канбера.
Набраният от Анита телефонен номер бе на „Кохран Фарм“. Една кратка бележка даваше малко по-подробна информация. Това бе ферма за овце.
Едно свалено от интернет резюме съдържаше подробни факти за овцевъдството в Австралия. Населението на Австралия наброяваше осемнайсет милиона жители. Петдесет и три хиляди от тях бяха овцевъди, които притежаваха около сто и двайсет милиона овце. Годишният оборот само от износа на вълна бе три и половина милиарда долара. Освен това всяка година се изнасяха около седемстотин милиона тона овче месо и кожа за модната индустрия. Производството на месо и кожа бе един от най-важните отрасли в индустрията на страната.
„Кохран Фарм“, основана през 1891 година от Джеръми Кохран, бе петата по големина земеделска ферма с около шейсет хиляди овце от породата „Мерино“, чиято вълна се смяташе за особено ценна. Освен овце там се отглеждаха още крави, свине и кокошки.
Микаел констатира, че „Кохран Фарм“ бе голямо предприятие с впечатляващ годишен оборот, основаващ се на износ до страни като САЩ, Япония, Китай и много европейски.
Приложените биографии бяха още по-интересни.
През 1972 година, след смъртта на Реймънд Кохран, „Кохран Фарм“ е наследена от някой си Спенсър Кохран, възпитаник на университета Оксфорд в Англия. Спенсър умира през 1994 година и оттогава насам фермата се управлява от неговата вдовица. Имаше нейна снимка (размазана и неясна), свалена от интернет страницата на „Кохран Фарм“. На нея бе изобразена руса, късо подстригана жена, която галеше овца. Лицето ѝ бе наполовина скрито. Според Joshua двойката бе сключила брак в Италия през 1971 година.
Името ѝ бе Анита Кохран.
МИКАЕЛ ПРЕНОЩУВА в един поразен от сушата град с оптимистичното название Уонаду[133]. Хапна котлет от овче месо в местната кръчма и изпи три половинлитрови халби бира с местните чешити, които го наричаха „mate“[134] и говореха със смешен акцент. Имаше усещането, че е попаднал на снимачната площадка на „Крокодила Дънди“.
Късно вечерта, преди да заспи, позвъни на Ерика Бергер в Ню Йорк.
– Прости ми, Рики, но бях толкова зает, че не намерих време да се обадя.
– Какво, по дяволите, се случва в Хедестад? – възкликна тя. – Кристер ми позвъни и каза, че Мартин Вангер е загинал в автомобилна катастрофа.
– Това е дълга история.
– И защо не си вдигаш телефона? През последните дни ти звънях до побъркване.
– Той не работи тук.
– Къде се намираш?
– В момента на около две хиляди километра северно от Алис Спрингс. Тоест в Австралия.
На Микаел рядко му се удаваше да изненада Ерика по някакъв начин. Този път обаче тя мълча в продължение на десет секунди.
– И какво правиш в Австралия? Ако смея да попитам.
– Довършвам поставената ми задача. Ще се върна в Швеция след няколко дни. Обаждам се само да ти кажа, че скоро ще приключа с разследването, възложено ми от Хенрик Вангер.
– Искаш да кажеш, че си разбрал какво се е случило с Хариет?
– Мисля, че да.