Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Микаел замижа. Изведнъж го обзе срам. Прииска му се да бе оставил Хариет Вангер на мира. Но гласът ѝ прозвуча по-твърдо.
– От този ден бях в ръцете му. Правех каквото ми кажеше. Бях като парализирана. Не се побърках единствено защото на Изабела ѝ хрумна, че Мартин има нужда да смени средата след трагичната кончина на баща си, и затова го изпрати в Упсала. Тя, разбира се, постъпи така, защото знаеше какво прави той с мен, и това беше нейният начин да разреши проблема. Както можеш да се досетиш, Мартин бе доста разочарован.
Микаел кимна.
– През следващата година си дойде само за коледната ваканция и аз успях да се измъкна. Придружих Хенрик на едно пътуване до Копенхаген в дните между Коледа и Нова година. По време на лятната ваканция дойде Анита. Аз ѝ се доверих и тя остана с мен през цялото време, като се грижеше той да не ме доближава.
– Но си го срещнала на улица „Йернвегсгатан“.
Тя кимна.
– Бях разбрала, че той щеше да остане в Упсала и че нямаше да идва на фамилната среща. Но явно бе размислил и изведнъж го зърнах да стои от другата страна на улицата и да ме гледа втренчено. Усмихна ми се. Бе като в кошмар. Бях убила баща си, а освен това ми стана ясно, че никога няма да се освободя от брат си. До този момент бях мислила да се самоубия. Тогава реших да избягам.
Тя погледна Микаел с почти развеселен поглед.
– Всъщност ми стана хубаво, че казах истината. Сега вече знаеш. Как смяташ да използваш този факт?
ГЛАВА 27 Събота, 26 юли – понеделник, 28 юли
МИКАЕЛ ВЗЕ Лисбет Саландер от блока ѝ на улица „Лундагатан“ в десет часа сутринта и я откара до крематориума на Северното гробище. Остана до нея по време на опелото. Нямаше други присъстващи освен Лисбет, Микаел и свещеника, но когато погребалната церемония започна, през вратата внезапно се шмугна Драган Армански. Той кимна набързо на Микаел, застана зад Лисбет и сложи ръка на рамото ѝ. Тя му кимна, без да го погледне, сякаш знаеше кой стоеше зад гърба ѝ. След това игнорира и Микаел, и него.
Лисбет не бе разказала нищо за майка си, но свещеникът очевидно бе говорил с някого от санаториума, където беше починала, и Микаел разбра, че причината за смъртта е била мозъчен кръвоизлив. Лисбет не промълви нито дума по време на цялата церемония. Свещеникът прекъсна на два пъти словото си и се обърна с директни въпроси към нея. Тя обаче го погледна в очите, без да отговори. Когато всичко приключи, Лисбет се врътна и излезе, като нито благодари, нито се сбогува. Микаел и Драган си поеха дълбоко дъх и се спогледаха. Нямаха представа какво се случваше в главата ѝ.
– Тя се чувства много зле – каза Драган.
– Да, усетих – отвърна Микаел. – Добре направихте, че дойдохте.
– Аз не съм толкова сигурен.
Армански фиксира Микаел с поглед.
– На север ли заминавате? Дръжте я под око.
Микаел обеща да го направи. Разделиха се пред вратата на църквата. Лисбет вече седеше в колата и чакаше.
Тя бе принудена да се върне с него в Хедестад, за да прибере мотора си и оборудването, което бе взела назаем от „Милтън Секюрити“. Наруши тишината едва след като подминаха Упсала и го попита как беше минало пътуването до Австралия. Микаел бе кацнал на Арланда късно предната вечер и бе спал само няколко часа. Той ѝ преразказа историята на Хариет Вангер. Мина половин час, преди Лисбет Саландер да проговори.
– Кучка – рече тя.
– Кой?
– Проклетата Хариет Вангер. Ако бе предприела някакви действия през 1966 година, Мартин Вангер нямаше да може да продължи да изнасилва и да убива още трийсет и седем години.
– Хариет е знаела за извършените от баща ѝ убийства, но не е подозирала, че и Мартин е замесен. Тя е избягала от брат си, който я изнасилвал и заплашвал да разкрие, че е убила баща си, ако не прави каквото ѝ каже.
– Bullshit[139].
След това продължиха да пътуват в мълчание чак до Хедестад. Лисбет бе в особено мрачно настроение. Микаел закъсняваше за уговорената среща, така че я остави до отбивката към остров Хедебю и попита дали ще да я завари у дома, когато се прибере.
– Смяташ ли да пренощуваш тук? – попита тя.
– Мисля, че да.
– Искаш ли да те изчакам?
Той излезе от колата, заобиколи и я прегърна. Тя го отблъсна почти грубо. Микаел се отдръпна.
– Лисбет, ти си моя приятелка.
Тя го погледна с празни очи.
– Искаш ли да остана, за да има кого да изчукаш довечера?
Микаел я гледа доста дълго. След това се обърна, седна в колата и запали мотора. Свали прозореца. Отношението ѝ бе откровено враждебно.
– Искам да сме приятели – рече той. – Ако смяташ друго, не е нужно да ме чакаш.