Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Тези неделни следобеди бяха златните мигове в един живот, който бързо се разпадаше.
Лошата жътва и падащата цена на вълната бяха донесли икономическа разруха. Търговци се бяха разорили, граждани стояха без работа и селяни гладуваха. Джак все още печелеше надница, за щастие: с шепа занаятчии бавно вдигаше първия просвет на нефа. Но Алиена почти напълно беше закрила предприятието си с производство на плат. А нещата тук бяха по-зле, отколкото в останалата част на южна Англия заради начина, по който Уилям реагираше на глада.
За Алиена това беше най-болезнената част от ситуацията. Уилям ламтеше за пари, за да строи новата църква в Шайринг — църквата, посветена на злата му и полупобъркана майка. Беше прогонил толкова много арендатори заради просрочена рента, че някои от най-хубавите земи в графството стояха необработвани, което още повече влошаваше недостига на зърно. Само че той трупаше зърно, за да вдига цената още повече. Имаше малко работници и никой за хранене, тъй че всъщност се облагодетелстваше краткосрочно от глада. Но дългосрочно нанасяше непоправими щети на имота и способността му да изхранва хората си. Алиена помнеше графството под управлението на баща си, богато владение с плодородни поля и процъфтяващи селища, и сърцето й се късаше.
От няколко години почти бе забравила за клетвите, които бяха дали с брат й пред умиращия им баща. Откакто Уилям Хамли го направиха граф, а тя си създаде семейство, идеята Ричард да си върне графството бе започнала да прилича на далечна фантазия. Самият Ричард се беше устроил добре като началник на градската стража. Дори се беше оженил за едно местно момиче, дъщерята на дърводелец. Само че за жалост горкото момиче се бе оказало болнаво и беше умряло предната година, без да му даде деца.
Откакто започна гладът, бе започнала отново да мисли за графството. Знаеше, че ако Ричард беше граф, с нейна помощ щеше да направи много, за да облекчи страданието, причинено от недоимъка. Но всичко това беше мечта: Уилям се радваше на благоволението на крал Стивън, който беше надвил в гражданската война и нямаше никакъв изглед за промяна.
Само че всички тези жалки пожелания заглъхваха на малката полянка, щом Алиена и Джак легнеха да се любят върху рохкавата пръст. От самото начало бяха жадни един за друг — Алиена никога нямаше да забрави колко стъписана беше от собствената си страст в началото — и дори сега, когато бе на трийсет и три години и се беше разширила отзад след ражданията, а плоският й някога корем се беше смъкнал, Джак все още беше погълнат от страст към нея толкова, че правеха любов по три-четири пъти всяка неделя.
Шегата му за гората сега премина в сладостна милувка и Алиена придърпа лицето му, за да го целуне. Тогава чу някакъв глас.
Двамата замръзнаха. Полянката им бе отдалечена от пътя и скрита в шубраците: никога не бяха прекъсвани, освен от случайна разсеяна сърна или дръзка лисица. Затаиха дъх и се заслушаха. Гласът отекна отново, последван този път от друг. Напрегнаха слух и чуха шумолене, сякаш голяма група хора се движеше през гората.
Джак намери ботушите си, захвърлени на земята. Тихо пристъпи до поточето на няколко крачки от тях, напълни единия ботуш и го изля върху огъня. Пламъците угаснаха със съскане и струйки дим. Любимият й навлезе безшумно в шубраците ниско приведен и скоро изчезна от погледа й.
Алиена облече долната си риза и туниката, обу ботушите си и се загърна отново в наметалото.
Джак се върна също толкова тихо и изшепна:
— Разбойници.
— Колко са?
— Много. Не можах да ги видя всичките.
— Накъде отиват?
— Кингсбридж. — Вдигна ръка. — Чуй.
Алиена кривна глава. В далечината камбаната на приората Кингсбридж биеше бързо и непрекъснато — сигнала за наближаваща опасност. Сърцето й прескочи.
— О, Джак… децата!
— Можем да се върнем преди тях, ако прекосим Кално дъно и изгазим реката при кестеновата гора.
— Да побързаме тогава!
Джак я задържа с ръка и се заслуша отново. Винаги можеше да чува в леса неща, които й убягваха. Идваше от това, че бе отраснал в горската пустош. Тя зачака. Най-сетне й каза:
— Мисля, че всички подминаха.
Напуснаха поляната и скоро излязоха на пътя. Никой не се виждаше. Прекосиха го и продължиха напряко през гората по едва различима пътека. Алиена беше оставила Томи и Сали с Марта да си играят на „морис с деветимата“ до весело пращящия огън. Не беше много сигурна каква е опасността, но изпитваше ужас, че нещо може да се случи, преди да е стигнала при децата си. Тичаха, когато можеха, но теренът беше много пресечен на повечето места и най-многото, което можеше да направи, бе да подтичва, докато Джак вървеше с широки крачки. Маршрутът беше по-труден, отколкото по пътя и обикновено не го използваха, но беше много по-бърз.