Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Лицето на Джонатан се беше изопнало от непролетите сълзи. На Филип му се дощя да заплаче заради него — това момче, което според всички толкова много приличаше на него самия. Искаше му се да може да му даде някаква утеха, да му каже нещо топло за родителите му, което да го насърчи. Но как можеше да твърди, че са обичали момчето, след като го бяха оставили да умре?
— Но защо Господ прави такива неща? — промълви Джонатан.
В този въпрос Филип видя шанса си.
— Започне ли човек да си задава този въпрос, накрая изпада в душевен смут. Но в този случай мисля, че отговорът е ясен. Бог те е поискал за себе си.
— Наистина ли мислиш така?
— Не съм ли ти го казвал досега? Винаги съм го вярвал. Казах го още на монасите тук, в деня, в който беше намерен. Казах им, че Бог те е пратил тук за своя цел и нашият дълг е да те възпитаме в служба на Господа, за да бъдеш годен да изпълниш задачата, която Той ти е предначертал.
— Чудя се дали майка ми знае това.
— Ако е с ангелите, знае.
— Каква би могла да е задачата ми според теб?
— Бог има нужда от монаси, които да са писатели, художници, музиканти и земеделци. Трябват му хора, които да се заемат с отговорни длъжности като иконом, игумен или епископ. Трябват му хора, които могат да търгуват с вълна, да лекуват болните, да обучават ученици и да строят храмове.
— Трудно ми е да си представя, че Той има роля, предназначена точно за мен.
— Не мога да допусна, че щеше толкова да се занимава с теб, ако нямаше — отвърна с усмивка Филип. — Само че може да не се окаже голяма и изтъкната роля в светския смисъл. Би могъл да иска да станеш един от кротките монаси, смирен човек, посветил живота си на молитва и размисъл.
Джонатан посърна.
— Би могъл, предполагам.
Филип се засмя.
— Но едва ли. Бог не би направил дървен нож или женска риза от кожа за обуща. Не си подходящият материал за живот в смирение и Господ знае това. Допускам, че Той иска да се бориш за него, а не да му пееш.
— Искрено се надявам.
— Но точно сега смятам, че иска да идеш да се видиш с брат Лео и да разбереш колко сирене има за склада в Кингсбридж.
— Добре.
— Аз ще поговоря с брат ми в съвета. И не забравяй — ако някой от монасите те заговори за Франсис, казвай колкото може по-малко.
— Нищо няма да кажа.
— Хайде върви.
Джонатан забърза през двора. Тъжното му настроение вече го беше оставило и обичайната му жизнерадост се върна, докато стигна до мандрата. Филип го погледа, докато се скри в постройката. „И аз бях точно такъв“, помисли си той. „Само че не толкова умен, може би.“
Самият той тръгна в обратната посока, към манастирския съвет. Франсис беше изпратил писмо, в което го молеше да се срещнат тук дискретно. За монасите в Кингсбридж Филип бе отишъл на обичайно посещение в скита. Срещата им нямаше да остане в тайна за тукашните монаси, разбира се, но те бяха толкова изолирани, че нямаше на кого да кажат. Само игуменът на скита изобщо ходеше до Кингсбридж, а Филип го беше заклел да пази тайна.
Двамата с Франсис бяха пристигнали тази сутрин и макар да не можеха да твърдят убедително, че срещата им е случайна, се преструваха, че са я уговорили само заради удоволствието да се видят един друг. И двамата бяха присъствали на голямата литургия, после обядваха с монасите. Сега имаха първата възможност да поговорят насаме.
Франсис го чакаше в манастирския съвет седнал на каменна скамейка до стената. Филип почти никога не виждаше отражението си — нямаше огледала в манастирите — тъй че преценяваше стареенето си по промените у брат си, който беше само с две години по-млад от него. На четирийсет и две, Франсис имаше няколко посребрели косъма в черната си коса и бръчици около светлосините си очи. Беше много по-наедрял около врата и кръста от последното им виждане. „Аз сигурно съм по-посивелият и по-малко затлъстелият“, помисли си Филип. „Но се чудя кой от двама ни е натрупал повече бръчки от грижи“.
Седна до Франсис и зарея поглед из осмоъгълната зала. Франсис попита:
— Как са нещата?
— Диваците отново господстват — отвърна Филип. — Приоратът привършва парите и почти сме спрели строежа на катедралата, Кингсбридж е в упадък, половината графство гладува и не е безопасно да се пътува.
Франсис кимна.
— Същата история из цяла Англия.
— Може би диваците винаги ще господстват — каза мрачно Филип. — Може би алчността винаги ще надделява над мъдростта в решенията на властимащите. Може би страхът винаги ще надмогва състраданието в ума на един мъж с меч в ръката.
— Обикновено не си такъв песимист.
— Преди няколко седмици бяхме нападнати от разбойници. Беше жалка картина: щом гражданите убиха няколко от тях, разбойниците се сбиха помежду си. Но когато се оттеглиха, младежите от града подгониха несретниците и избиха всички, които успяха да хванат. Беше отвратително.