Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
На дванайсети ноември флотилията напусна задръстеното с кораби пристанище точно когато в него навлизаше американски търговски платноход, поел от Бостън. Моряците се бяха струпали и гледаха в захлас, никога досега не бяха виждали такова масово преселение. Флотилията бе останала в пристанището трийсет дни и всички кораби бяха натоварени до пръсване. Каторжничките бяха преместени на „Дружба“, та да направят място за овцете и за няколкото глави едър рогат добитък, „Лейди Пенрин“ отплава с жребец, две кобили и едно жребче за губернатора, по другите кораби също имаше коне и крави, както и овце, свине и домашни птици, така че проблемът с водата отново заплашваше да стане неразрешим. Конете бяха настанени най-внимателно — те не биваше да лягат на пода или да се движат на повече от четири-пет сантиметра в която и да е посока, инак щяха да умрат. За едрия рогат добитък също бяха положени огромни грижи, та да им е удобно на кравичките по време на пътуването.
Последният преход започна точно както бе предсказал Стивън Донован. Всички ветрове, както и течението сякаш се бяха съюзили срещу флотилията и се бяха наговорили да й пречат. Току се извиваха щормове, морето беше бурно. Някои пак бяха повалени от морска болест. Накрая командващият флотилията се разпореди всички кораби да плават след „Сириус“, чийто капитан — Джон Хънтър, безполезно се мъчеше да открие попътен вятър. Ден по-късно бурята утихна и пак започнаха мъчителните принудителни престои и маневриране, които така и не се увенчаха с особен успех.
За тринайсет дена изминаха някакви си двеста четирийсет и девет морски мили в югоизточна посока от нос Добра надежда. Дажбата питейна вода пак бе ограничена на литър и половина дневно, нещо непоносимо за всички по корабите — и предишните два литра бяха недостатъчни. Въпреки че роптаеха, помощник-капитаните на „Александър“ отново, както и преди, бяха натоварени с разпределянето на дажбите, което не беше шега работа. Сержант Найт бе отстранен от длъжност за неопределено време, което означаваше, че помощник-капитаните могат да разчитат на трима доста посредствени ефрейтори, които да раздават заедно с тях водата, докато Найт, който изобщо не се притесни от отстраняването си, си се излежаваше по цял ден в хамака и си пийваше от рома, получен от Есмералда срещу заплатата му. Майор Рос се беше надявал, че като не плаща на Найт, той ще се поозапти, но нямаше и представа колко е прибрал в джоба си сержантът от това, че е продавал през целия път дотук ром на хора като Томи Краудър.
Гъмжеше от китове. През този първи половин месец каторжниците с часове стояха на палубата и се опитваха прехласнати да преброят огромните риби — повечето кашалоти. Океанът сякаш бе осеян с грамадните им туловища, бълващи отвесни струи вода. Появи се и нов вид делфин, много голям и тъпозурлест, някои моряци го наричаха косатка, макар че се подхвана препирня какво точно е косатка. Акулите бяха толкова едри, че понякога нападаха някой по-дребен кит. Изскачаха мълниеносно от водата и се нахвърляха с отворена паст върху главата на кита, оставяйки подире си кървящи зейнали кратери. Морските лисици пък пускаха в употреба и дългата, остра като бръснач перка отгоре на опашката си, с която режеха и съсичаха. Една незабравима, озарена от лунния светлик нощ, когато сън не го ловеше, Ричард стана свидетел на титанична битка, разиграла се насред сребристата вода между кит и нещо, което наподобяваше гигантски октопод, стиснал в пипалата си туловището на кита. После обаче китът надделя и запрати врага си в морските дълбини. Един дявол знае какво се спотайваше и дебнеше в царство, където левиатаните бяха дълги двайсет и четири метра, а акулите — близо девет.
Плъзна мълва, че губернаторът Филип смятал да раздели на две флотилията и да дръпне напред с два-три от корабите, оставяйки по-тромавите платноходи да ги догонват. „Шарлот“ и „Лейди Пенрин“ бяха безнадежден случай, товарните кораби също си бяха тромави, случваше се и „Сириус“ да изостава. Щурманите бяха опитали всички известни им начини, за да намерят попътен вятър, дори бяха наредили всички платноходи да спрат, обърнати в различни посоки, ала пак не бяха постигнали нищо.
След половин месец в открито море най-сетне като че ли им провървя — откриха лек попътен ветрец и всички вкупом се отправиха на югоизток със скорост осем възела в час. Ала имаше много силно вълнение и „Лейди Пенрин“, превозващ безценните коне на Филип, пръв спря и климна във водата чак до фалшборда и горния край на рейките, сетне една голяма вълна се разби о кърмата и заля цялата горна палуба до юта. Всичко плувна във вода, затова хората бяха впрегнати да изпомпват водата и да я изгребват с кофи. Но не пострадаха нито конете, нито едрият рогат добитък.