Снежен крах
- Автор: Стивенсон Нил Таун
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Снежен крах». Краткое содержание книги:
Той усеща бодежи зад ухото, очаква скалпел и бормашина.
Трима „антенки“ действат, управлявани дистанционно от друго място. Нг май смяташе, че на Сала имат организирана система за защита. Може би си имат хакер-началник, ен, седящ в контролната кула на „Ентърпрайз“, който движи тия пичове насам-натам като контрольор на въздушния трафик.
Във всеки случай, спонтанността не им се удава много. Седят върху него цели няколко минути, докато решат какво да го правят. После многобройни ръце се протягат и се вкопчват в китките и глезените, в лактите и коленете му. Понасят го по палубата, все едно носят ковчег, с лицето нагоре. Хиро поглежда към контролната кула и вижда две лица, които го гледат оттам. Единият — енът — говори в микрофон.
Най-сетне стигат до голям плосък асансьор, който потъва надолу в търбуха на кораба, извън зрителния обсег на контролната кула. Той спира на една от долните палуби, очевидно палуба-хангар, където поправят самолети.
Хиро чува женски глас, който изговаря думи тихо, ала ясно:
— Ме лу лу му ал ну ум ме ен ки ме ен ме лу лу му ме ал ну ум ме ал ну уме ме ме му лу е ал ну ум ме дуг га му ме му лу е ял ну ум ме…
Чува се от около метър изпод палубата. Той преодолява разстоянието в свободно падане, тръшва се по гръб, главата му се трясва о пода. Всичките му крайници отскачат отпуснато от метала. Наоколо си вижда и чува как „антенките“ се свличат като мокри хавлии от лавица.
Не може да раздвижи никаква част от тялото си. Почти не може да контролира очите си. Пред погледа му изплува лице и му е трудно да различи чертите — фокусът се размива, но нещо в стойката й, в начина, по който отмята косата си над рамото, има нещо познато. Това е Хуанита. Хуанита, от чийто тил стърчи антена.
Тя коленичи до него, навежда се, затулва с длан ухото му и шепне. Горещият й дъх гъделичка ухото му, той се опитва да се отдръпне, но не може. Тя прошепва още една низа от срички. После се изправя и го сръгва в хълбока. Той отскача от нея.
— Ставай, мързелан такъв — нарежда тя.
Той се надига. Вече е добре. Но всички „антенки“ са се проснали наоколо и ни шават, ни мърдат.
— Спретнах едно нам-шубче — обяснява тя. — Ще се оправят.
— Здрасти — казва той.
— Здравей. Радвам се да те видя, Хиро. Сега ще те прегърна — внимавай с антената.
И го прегръща. Той нея — също. Антената се завира в носа му, но няма нищо.
— След като махнем това чудо, косата и всичко останало ще пораснат пак — прошепва му тя. Най-сетне го пуска. — Тази прегръдка всъщност беше повече заради мен, отколкото заради теб. Тук ми беше много самотно. Самотно и страшно.
Типичното парадоксално поведение на Хуанита — в такъв момент да я избие на чувствителност.
— Не ме разбирай погрешно — казва Хиро, — но сега ти не си ли от лошите?
— О… това ли?
— Да. Ти не работиш ли за тях?
— Ако е така, не им върша кой знае колко добра работа. — Тя се смее и посочва пръстена от неподвижни „антенки“. — Не. Това на мен не ми действа. Известно време горе-долу ми въздействаше, но има начини да му се противопоставиш.
— Защо? Защо на теб не ти действа?
— Последните няколко години общувах с йезуити — обяснява тя. — Виж. Мозъкът ти притежава имунна система също като тялото ти. Колкото повече го използваш — и на колкото повече вируси се излагаш — толкова повече укрепва имунната ти система. А моята е направо страхотия. Спомни си, навремето бях атеистка, а после се завърнах към религията по трудния път.
— Защо и тебе не са прецакали като Дей5ид?
— Аз дойдох тук доброволно.
— Като Инана.
— Да.
— Защо някой ще идва тук доброволно?
— Хиро, не разбираш ли? Това е мястото. Това е нервният център на религия, която е едновременно чисто нова и много древна. Да си тук е все едно да вървиш по петите на Иисус или Мохамед, да наблюдаваш раждането на нова вяра.
— Но тя е ужасна. Райф е Антихристът.
— Разбира се, че е. Но пак е интересно. А и Райф е подхванал още нещо: Ериду.