Снежен крах

Докато върви към хеликоптера, единият от мъжете се отделя от групата и тръгва насреща й. Той е едър, с тяло като двесталитров варел и засукани мустаци. Докато идва към нея, се хили доволно и това я вбесява.

— Е, не изглеждаш ли съвсем като изоставено момиченце! — възкликва той. — Да му се не види, сладурче, приличаш на удавен плъх, който са го изсушили после!

— Благодаря — казва тя. — А ти приличаш на накълцана кайма.

— Много смешно — тросва се той.

— Тогава що не се смееш? Страх те е, че е истина ли?

— Виж — казва той. — Нямам време за шибано пуберско перчене. Пораснах и остарях специално за да се отърва от него.

— Не че нямаш време, просто не те бива — отрязва го тя.

— Ти знаеш ли кой съм? — пита той.

— Да бе, знам. А ти знаеш ли коя съм?

— Уай Ти, петнайсетгодишна Куриерка.

— И лична приятелка на Чичо Енцо. — Тя измъква верижката с кучешките медальони и му ги подхвърля. Той протяга длан стреснато и верижката се увива около пръстите му. Той ги поднася към очите си и чете.

— Брей, брей — възкликва. — Какъв скъп спомен. — После й ги подхвърля обратно. — Знам, че сте си приятелчета с Чичо Енцо. Иначе щях да те потопя, вместо да те водя тука на моя гуляй. И, честно, не ми дреме — отрязва той — защото до края на деня или Чичо Енцо ще остане без работа, или аз ще стана, както каза ти, на кълцана кайма. Но, доколкото схващам, Големия Жабар надали ще метне ракетен снаряд в турбината на хеликоптера ми, ако знае, че неговото малко гадженце е тук.

— Не е това — обяснява Уай Ти. — Връзката ни е такава, че не включва ебане. — Но е разочарована, че след всичкото това време кучешките медальони не въздействаха вълшебно на лошите хора.

Райф се фръцва и тръгва обратно към хеликоптера. Прави няколко крачки, обръща се и я оглежда как стои там и се мъчи да не се разплаче.

— Ти идваш ли?

Тя поглежда хеликоптера. Билет за напускане на Сала.

— Може ли да оставя бележка за Гарвана?

— Що се отнася до Гарвана, мисля, че ти вече му даде да разбере, хо-хо-хо! Хайде, момиче, прахосваме гориво, а това не е добре за шибаната природа.

Тя го следва до хеликоптера и се качва. Вътре е топло и светло, седалките са хубави. Все едно в мразовит февруарски ден, след като си обикалял най-изровените магистрали с дъската, да се отпуснеш в тапицирано кресло.

— Промених интериора — обяснява Райф. — Това е голяма стара съветска бойна машина, не са мислили за удобства. Но такава е цената на бронираното покритие.

Вътре има още двама. Единият е около петдесетгодишен, доста мършав, с едри пори, бифокални очила с телени рамки, с лаптоп в скута. Техничарче. Другият е грамаден афроамериканец с пистолет.