Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
„Започнете с чиста повърхност. Запълни ме.“
Тя ме привличаше, както (не се съмнявах в това) чистите повърхности бяха привличали и нея навремето.
„Бялото е отсъствие на памет — то е цветът без спомени, цветът на забравата. Създавай. Показвай. Рисувай. Когато го направиш, сърбежът ще изчезне. И за известно време бъркотията ще избледнее.“
„Моля те, остани на Дума — беше ми казала тя. — Каквото и да се случи. Имаме нужда от теб.“
Казах си, че това е самата истина.
Рисувах бързо. Само няколко щриха. Получи се нещо като каручка. Или количка, която чакаше да впрегнат понито.
— Живели са тук спокойно и щастливо — съобщих аз на празното помещение. — Бащата с дъщерите си. После Елизабет паднала от количката и започнала да рисува, разразилата се буря разкрила съкровищата и малките момиченца се удавили. Живите се преместили в Маями и всички беди престанали. И когато се върнали след близо двайсет и пет години…
Под количката написах „ДОБРЕ“. После добавих пред първата дума „ОТНОВО“. „ОТНОВО ДОБРЕ.“
„Добре — прошепнаха раковините под мен. — Отново добре.“
Да, всичко е било добре. Джон и Елизабет са били добре. Чувствала се е добре с изложбите си. И със статуетките си. После незнайно защо ситуацията отново се променила. Не знаех дали смъртта на съпругата и дъщерята на Уайърман са били част от тази промяна, но не беше изключено. А що се отнася до моята и неговата поява на Дума Ки… по отношение на това нямах никакви съмнения. Не можех да приведа никакви логически доводи в подкрепа на тази теза, ара бях сигурен в истинността й.
„Тя се е пробудила.“
„Масата тече.“
Ако исках да узная какво се случваше сега, нямах друг избор, освен да разбера какво се е случило тогава. Трябваше да го сторя — без значение дали ме грозеше опасност или не.
II
Спрях на първата й рисунка (ако можеше да се нарече така) — онази с неравната линия по средата на листа. Взех я с лявата си ръка, затворих очи и се престорих, че я докосвам с дясната, както бях направил с ръкавиците „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“. Опитах се да видя дали пръстите на ампутираната ми ръка проследяват линията. Успях (до известна степен), но ме връхлетя пристъп на отчаяние. Нима възнамерявах да постъпя така с всичките рисунки? Вероятно бяха над сто. Нямаше ли да бъда съкрушен от получената от тях информация?
„Успокой се. Рим не е бил построен за един час.“
Реших, че музиката на радио „Кост“ няма да ми попречи, а дори ще ми помогне. Изправих се, държейки листа с дясната си ръка, и естествено той падна на пода, понеже нямах дясна ръка. Наведох се да го вдигна и си помислих, че съм объркал пословицата — тя всъщност гласеше: „Рим не е бил построен за един ден.“
„Но Мелда казва час.“
Вцепених се, държейки рисунката в ръката си. В лявата си ръка, до която кранът не бе успял да се добере. Дали това беше истински спомен — образ, изплувал от рисунката, — или моя измислица? Чисто и просто въображението ми, което се опитваше да ми направи услуга?
— Не е картина — казах, загледан в неравната линия.
„Не е — това е опит да се нарисува картина.“
Отпуснах се на стола. Седнах не защото го исках, а понеже коленете ми се подкосиха. Продължих да се взирам в линията, след което отместих очи към прозореца. Сетне погледът ми се върна на рисунката. И пак се зарея в далечината.
Беше се опитала да нарисува хоризонта. Това беше първата й рисунка.
„Да.“
Сложих скицника на коленете си и взех един от моливите. Цветът му нямаше значение — важното беше да е на Елизабет. Беше доста по-дебел от моите. В същото време усещах, че именно той ми е нужен. Започнах да рисувам.
На Дума Ки това ми се удаваше най-добре от всичко.
III
Нарисувах момиченце в бебешко столче. Главата му беше превързана. В едната си ръка държеше чаша, а с другата бе обгърнало шията на баща си. Той беше по фланелка и имаше крем за бръснене по бузите си. На заден план като сянка се виждаше бавачката. Този път на ръцете й нямаше гривни, понеже невинаги ги носеше, но беше увила главата си с кърпа, завързана на челото. Леля Мелда, която Либит възприемаше почти като майка.
Либит?
Да, така са я наричали. Защото тя самата се е наричала така. Либит, малката Либит.
— Най-малката от всички — измърморих и отгърнах първия лист на скицника. Моливът (твърде къс, твърде дебел и неизползван през последните осемдесет години) беше идеален проводник. Той започна отново да рисува.