Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Трябва да ти кажа истината, Джоана… Откакто се помня, никой не ми е казвал, че ме обича. Ти… ти ме изплаши…
— Аз да съм те изплашила? — ахна Джоана.
— Да…
Тя бавно се завъртя. Нямаше и следа от страшния, ненавиждащ поглед, който я бе ужасил преди по-малко от час. Сега очите на Фон Холден бяха нежни и плахи.
— Недей да ме измъчваш…
— Джоана, не знам дали съм способен да обичам…
По бузата й се плъзна сълза.
— Недей…
— Вярно е. Не знам дали…
Тя решително притисна устата му с длан.
— Способен си.
Фон Холден бавно разтвори ръце и Джоана се хвърли в прегръдките му. После той я целуна, тя отвърна на целувката и го усети как се възбужда. По тялото й плъзна гореща вълна, прогонваща всякакви мисли. Онова, страшното, беше изчезнало. Беше забравено и дори нещо повече — просто преставаше да съществува.
Хеликоптерът бе прелетял над Хауптщрасе 72 само веднъж, на височина сто и петдесет метра. Видеозаписът показваше триетажна вила от XIX век с голям гараж в двора. Алеята откъм улицата минаваше през порта от ковано желязо и покрай помещение за охраната. Гаражът се намираше вдясно от къщата, отляво имаше корт за тенис. Целият двор беше обкръжен от висока каменна ограда, гъсто обрасла с бръшлян.
— До гаража също има врата — обади се Нобъл. — Изглежда, че води към някаква странична уличка.
— Така е — потвърди Ремер. — Използват я от време на време.
Четиримата седяха във видеозалата над нивото на килиите. Озбърн се бе привел напред и подпираше брадата си с юмрук. Долу разпитваха Вера. Нямаше сили да си представи какво правят с нея. Но не можеше и да прогони натрапчивите мисли. Ами ако в крайна сметка Маквей се окажеше прав и тя наистина работеше за „групата“? Какви ли тайни можеше да е изтръгнала от Франсоа Кристиан? И ако беше вярно, какво общо имаше Озбърн? Какво бе търсила от него? Връзката му с Албърт Мериман беше случайност, чисто съвпадение. Вера не би могла да узнае в Женева, защото всичко започна едва след пристигането му в Париж.
На екрана се появи ново цветно изображение.
— Това е заснето от пикапа на служба за химическо чистене, изпълняващ поръчка в отсрещната сграда — обясни Ремер. — Разполагаме само с още няколко кадъра, направени от минаващи коли. Не искаме да усетят, че са под наблюдение. Затова хеликоптерът прелетя само веднъж.
Образът постепенно растеше. До главното стълбище бе спрял мерцедес. Градинарят работеше сред моравата. Това беше всичко. За момент камерата остана неподвижна, после започна да се оттегля.
— Какво е това? — внезапно запита Маквей. — Нещо се движи на горния етаж, вторият прозорец отдясно.
Ремер спря записа, върна го и пусна на бавен ход.
— Някой стои на прозореца — каза Нобъл.
Ремер отново върна кадъра, този път съвсем бавно и със специално увеличение на интересуващата ги част.
— Жена е. Не се вижда много добре.
— Може ли да се увеличи още? — запита Нобъл.
— След малко.
Ремер се обади на техниците, извади касетата и зареди нова. Кадърът беше почти същият, но заснет от малко по-друг ъгъл. Леко движение в прозореца на горния етаж потвърждаваше, че Маквей е прав — някой наблюдаваше оттам. Изведнъж едно сиво БМВ зави откъм улицата и спря пред пазачите. След малко портата се отвори и колата продължи по алеята. Когато спря край сградата, отвътре излезе висок мъж, който бързо изтича по стъпалата.
— Кой ли може да бъде? — запита Маквей.
Ремер мълчаливо поклати глава.
— Жалко, щеше да е голям късмет — мрачно подхвърли Нобъл и разгърна папка с фотографии, подредени по азбучен ред. Досега Бад Годесбург им бе изпратил снимки на шейсет и трима от стоте поканени. Повечето бяха от шофьорски документи, но имаше и изрезки от вестници и списания. — Аз поемам от А до F, а вие можете да се карате за остатъка от азбуката.
— Първо да го увеличим.
Ремер върна кадъра и натисна бутона за бавен ход. Когато колата плавно спря пред стълбището, образът започна да расте. Човекът излезе и…
— Боже Господи! — възкликна Озбърн.
Маквей светкавично врътна глава към него.
— Познавате ли го?
Ремер върна назад и спря кадъра в момента, когато Фон Холден излизаше от колата. Но Озбърн вече не гледаше екрана. Беше се обърнал към Маквей.
— Този човек ме следеше в парка.
— Какъв парк? Какви ги дрънкате, дявол да го…
— Снощи, когато излязох. Нарочно се изплъзнах от Шнайдер. — Озбърн беше настръхнал от вълнение. Лъжата му излизаше наяве, но това изобщо не го интересуваше. — Тръгнах през Зоологическата градина към хотела на Шол. Изведнъж осъзнах, че нямам представа какво върша. Че мога да проваля всичко. Канех се да поема обратно, когато този тип — той посочи екрана с пръст — се зададе към мен. Знаете, че носех пистолет. Сигурно съм се изплашил. Извадих пистолета. Още един се криеше в храстите… казах им да се махат. После си плюх на петите.