Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Фон Холден беше сам в кабинета с тъмна дъбова ламперия, когато Джоана влезе и внимателно притвори вратата зад себе си. Седеше с гръб към нея и разговаряше на немски по телефона. Кабинетът изглеждаше мрачен в сравнение с ясния слънчев ден. Навън дворът беше покрит с ослепително ярка зеленина, по която живописно се червенееха опадали листа от вековния бук край стената. Вляво от дървото имаше голям гараж и желязна врата, водеща вероятно към задния двор.
Изведнъж Фон Холден остави слушалката и се завъртя.
— Не бива да идваш, когато разговарям по телефона, Джоана.
— Исках да те видя.
— Е, виждаш ме.
— Да — усмихна се тя. Фон Холден й се стори по-уморен от всеки друг път. — Обядвал ли си?
— Не помня.
— Закусва ли?
— Не знам.
— Уморен си. Даже не си се избръснал. Ела в моята стая. Изкъпи се, почини малко.
— Не мога, Джоана.
— Защо?
— Защото имам да върша много неща. — Той рязко се изправи. — И не ми дръж майчински тон, мразя това.
— Не ти държа майчински тон. Искам… искам да се любим. — Тя се усмихна и облиза устни. — Ела горе. Моля те, Паскал. Може би вече никога няма да останем насаме.
— Говориш като ученичка.
— Не съм ученичка… знаеш много добре… — Тя пристъпи плътно до него. Ръката й плъзна към слабините му. — Нека да го направим тук. Още сега.
Всичко в нея — позата, мъркащият глас, движенията, с които се притискаше към него — беше наситено с необуздана сексуалност.
— Влажна съм — прошепна тя.
Изведнъж Фон Холден посегна надолу и блъсна ръката й.
— Не. Върви си сега. Довечера ще дойда.
— Паскал… Аз… аз те обичам…
Фон Холден я гледаше мълчаливо.
— Не си ли го разбрал вече?
Внезапно зениците му се свиха като точици, очите сякаш хлътнаха навътре в черепа. Джоана се задъха и отстъпи назад. Никога, никога не бе виждала тъй свиреп и опасен човек.
— Вън! — изсъска той.
Тя отскочи със задавен вик, блъсна се в някакво кресло, заобиколи го и изтича навън, оставяйки вратата отворена. Фон Холден я чу как бяга по каменните плочки на коридора и после нагоре по стълбището. Канеше се да затвори вратата, когато в кабинета влезе Залетл.
— Гневен сте — каза докторът.
Фон Холден му обърна гръб и се загледа през прозореца. Още от колата бе съобщил на Шол за плана си. Шол го изслуша и одобри. Но веднага след това изключи Фон Холден от списъка на изпълнителите. Заяви, че е прекалено опасно. Твърде много хора познаваха Фон Холден като негов европейски координатор по сигурността и Шол не можеше да си позволи риска при един евентуален провал да го обвинят в съучастничество. Полицията ги дебнеше по петите. Не, реши Шол, Фон Холден ще планира всичко, но за изпълнението ще се погрижи Виктор Шевченко. Вечерта всички ще видят как Фон Холден придружава Либаргер в Шарлотенбург. А после незабелязано ще се измъкне, за да свърши „другото“. След тази заповед Шол затвори телефона.
— Нали знаете, хер Leiter der Sicherheit — тихо каза Залетл. — Именно днес вашата лична безопасност е неоценима.
— Да, знам — кимна Фон Холден и се обърна.
Очевидно Залетл беше в течение на разговора му с Шол, защото намекваше за „другото“. Веднага след края на тържеството в Шарлотенбург щеше да има втора церемония за шепа най-отбрани гости. Тайна и необявена предварително, тя щеше да се състои в мавзолея с гробниците на пруските крале. Фон Холден трябваше да донесе свръхсекретния материал, който щеше да бъде демонстриран там, и кодовете за достъп до този материал бяха програмирани единствено за него, без никаква възможност да бъдат променени.
Изборът показваше колко високо го ценят и каква власт му е поверена. Можеше да се сърди, но Шол и Залетл имаха право. По много причини именно днес личната му безопасност беше неоценима. Трябваше да осъзнае, че в жилите му вече не тече кръвта на прост войник от Спецназ като Бернхард Офен или Виктор Шевченко. Той беше Leiter der Sicherheit. Отговорник по безопасността — това вече не беше просто професия, а врата към бъдещето. Като човек, който един ден щеше да надзирава смяната на властта в цялата Организация, той се превръщаше в „пазител на пламъка“. Ако все още не бе разбрал това, именно днес трябваше да го разбере.
109.
Стаята за разпити под сградата на Кайзер Фридрихщрасе беше ослепително бяла. Бял под, бял таван, бели стени. Също тъй бели бяха и шестте тесни килии до нея. Дори сред хората, които работеха горе в общинския отдел за благоустройство, малцина знаеха за нейното съществуване. Повечето изобщо не подозираха, че една трета от седемстотинте квадратни метра на сутерена приютява специален разузнавателен отдел на БКА. Изграден през 1972 година, веднага след кървавата баня на Олимпийските игри в Мюнхен, този комплекс беше предназначен първоначално за разпити на заловени терористи и техни осведомители. В миналото бе служил като временен арест за членове на групата Баадер-Майнхоф, Червените бригади, Фронта за освобождение на Палестина и неколцина заподозрени във връзка с взривяването на самолета на Пан Ам. Освен ослепителната белота другата характерна черта беше, че лампите никога не изгасваха. Само за трийсет и шест часа арестуваните губеха всякаква ориентация и следствието обикновено потръгваше.